Всъщност ние познавахме автора, осъзнах внезапно, докато с Кай заравяхме в земята останалата част от листа. Познавахме го чрез думите му. И някой ден щях да споделя с други хора тези стихотворения. Знаех го. И някой ден трябваше да кажа на Ксандър какво е станало тук на Хълма.
Но все още не. Преди изгорих стихотворението, за да бъда в безопасност. Сега не можех да го направя. Бях се хванала за тези думи, за поезията на нашите моменти заедно, исках да ги защитя, да защитя двама ни. Всички ни.
— Разкажи ми за твоето Тържество на Подбора — каза ми Кай друг път.
Искаше да му разкажа за Ксандър?
— Не за Ксандър — допълни той, сякаш разчел мислите ми, и се усмихна с онази усмивка, която обичах. Дори сега, когато се усмихваше по-често, все още жадувах за нея. Понякога се протягах и докосвах устните му, когато се усмихнеше. Направих го и сега и почувствах как те се движат, докато говори. — За теб…
— Бях нервна, развълнувана…
Спрях.
— За какво си мислеше?
Искаше ми се да можех да му кажа, че съм си мислела за него, но го бях излъгала веднъж и не исках да го направя отново. Освен това тогава не мислех и за Ксандър.
— Мислех за ангели.
— Ангели?
— Нали знаеш? От старите истории. Как са летели в небесата.
— Мислиш ли, че някой още вярва в тях?
— Не знам. Не. А ти?
— Вярвам в теб — каза той с тих и почти благоговеен глас. — Никога не съм мислил, че ще изпитвам такава вяра.
Придвижвахме се бързо пред дърветата. Още преди да го видя, почувствах, че сме близо до върха на Хълма. Скоро щяхме да сме приключили работата си тук и времето ни щеше да свърши. Вече не беше нужно голямо усилие, за да се измине предната част на Хълма — всичко беше утъпкано и добре маркирано и знаехме къде отиваме, поне в началото. Но тук все още имаше непознати територии. Все още имаше неща за проучване. За което бях благодарна. Толкова бях благодарна, че ми се прииска да вярвах в ангели, за да мога да им изразя благодарността си към някого или към нещо.
— Разкажи ми още — каза Кай.
— Носех зелена рокля.
— Зелена — повтори той и ме погледна. — Никога не съм те виждал в зелено.
— Никога не си ме виждал в нищо друго, освен в кафяво или черно — напомних му аз. — Кафяви униформи. Черен бански костюм. — Изчервих се.
— Вземам си думите назад — каза той по-късно, когато чухме свирката. — Виждал съм те в зелено. Виждам те в зелено всеки ден, тук сред дърветата.
На следващия ден го попитах:
— Ще ми кажеш ли защо плака на онази прожекция?
— Видяла си ме?
Кимнах.
— Не успях да се сдържа. — Погледът му стана студен, суров. — Не знаех, че имат кадри като тези. Това можеше да бъде моето село. Със сигурност беше място от Външните провинции.
— Чакай… — спомних си хората, тъмните сенки, падащи върху тях. — Искаш да кажеш, че…
— Истинско — довърши той вместо мен. — Да. Това не бяха актьори. Не беше фантазия или възстановка от миналото. Случва се из всички Външни провинции, Касия. Когато си тръгнах, ставаше все по-често и в по-големи размери.
О, не.
Свирката щеше да се чуе скоро, вече можех да позная точно кога. И той го знаеше. Но се протегнах към него и го прегърнах тук, сред гората, където дърветата ни прикриваха и птичките заглушаваха гласовете ни. Целият Хълм беше съучастник на нашата прегръдка.
Отдръпнах се първа, защото исках да напиша нещо, преди времето ни да свърши. Упражнявах се във въздуха, но исках да го издълбая и в земята; усещах как Кай диша тежко, наведен над мен, докато чакаше.
— Ето — казах аз и той погледна към това, което бях написала.
„Обичам те.“
Чувствах се засрамена, като дете, което беше напечатало тези думи на записвача си и го беше подало на момчето от основното училище, за да ги прочете.
Думите ми бяха колебливи, непохватни и разкрачени, а не равни като тези на Кай.
Защо е по-лесно да напишеш някои неща, отколкото да ги кажеш?
Чувствах се смела и уязвима, както стоях в гората с думите, които не можех да върна назад. Моите първи написани думи, първите освен името ми. Не беше съвсем като поезия, но мисля, че дядо щеше да ги разбере и оцени.
Кай ме погледна. За пръв път от онази прожекция насам видях сълзи в очите му.
— Не е нужно да пишеш нещо в отговор — казах притеснено. — Просто исках да знаеш.