— Не искам да пиша нищо в отговор — отвърна той. И после го каза, там, на Хълма, и от всички думи, които бях крила и пазила от очите на другите, тези никога нямаше да забравя. Най-важните от всички. — Обичам те.
Светкавица. След като се разцепи в края, искрящо бяла, пламтяща, тя се спусна от небето към земята и нямаше връщане назад.
Време беше. Чувствах го, знаех го. Очите ми бяха впити в неговите, неговите — в моите, и двамата дишахме учестено, гледахме се, уморени от дългото очакване. Кан затвори очите си, но аз не откъсвах поглед от лицето му. Какво ли ще бъде усещането — неговите устни върху моите? Като изказана тайна, като спазено обещание? Като онзи ред от стихотворението — и тръгнах през големия порой на всички мои дни: сребърен дъжд, изливащ се навсякъде около мен, там, където светкавицата се срещаше със земята?
Свирката на Служителя изсвистя над нас и разруши момента. Бяхме в безопасност.
Засега.
26.
Заслизахме обратно надолу по Хълма. Забелязах нещо бяло да проблясва между дърветата и знаех, че не са птиците, които бяхме видели по-рано. Тези бели фигури не бяха създадени, за да летят.
— Служители — казах на Кай и той кимна.
Докладвахме на Офицера, който изглеждаше малко притеснен от посетителите, които ни чакаха. За пореден път се запитах с какво беше заслужил това назначение. Дори надзорът на маркирането на големия Хълм беше доста нелепа и жалка задача — истинска загуба на време — за човек с неговия ранг. Обърнах се назад и видях всички следи, които дисциплината в служба на Обществото бе издълбала по лицето му, и за пореден път си дадох сметка, че беше доста възрастен. Хора на неговите години не се занимаваха често с младежи като нас.
Когато се приближихме, открих, че познавам Служителите, които ни чакаха. Бяха същите, които проверяваха уменията ми за сортиране на теста. Този път русата жена като че ли отговаряше за всичко; очевидно това влизаше в нейните задължения.
— Здравей, Касия — каза тя. — Тук сме, за да те отведем на реалния ти изпит по сортиране. Можеш ли да дойдеш с нас сега? — Погледна към Офицера, във въпроса й се усети нотка на уважение, което явно изпитваше към него.
— Върви — каза Офицерът, следейки с поглед другите, които слизаха от Хълма. — Всички може да си вървите. Ще се срещнем отново утре тук.
Неколцина от останалите ученици ме погледнаха, но с любопитство, не с притеснение; повечето от нас вече очакваха окончателните си работни позиции и Служителите като че ли винаги бяха част от процеса.
— Ще вземем въздушния влак — обърна се към мен русата Служителка. — Изпитът ще продължи само няколко часа. Ще се прибереш у дома навреме за вечеря.
Тръгнахме към спирката на влака, двама Служители отдясно и един отляво. Нямаше начин да избягам, не посмях да погледна и за миг към Кай. Дори когато се качихме на влака за Града. Когато той мина покрай мен, поздравът му прозвуча точно както трябва, приятелски, небрежно. Продължи навътре в купето и седна на място до прозореца. Всеки, който би се направил труда да го наблюдава, би се убедил, че не изпитва абсолютно нищо към мен. Почти убеди и мен самата.
Не слязохме на спирката на Градската община. Продължихме. Още и още работници в сини униформи се качваха, смееха си и си говореха. Единият от тях тупна Кай по рамото и той също се засмя. Не виждах други Служители, нито други ученици като мен. Четиримата седяхме сред морето от синьо, влакът се извиваше и носеше като по въздушна река и аз знаех, че с трудно да се съпротивляваш на толкова силно течение като Обществото.
Гледах през прозореца и с цялото си сърце се надявах да не е това, което си мислех. Че не отиваме на същото място. Че няма да сортирам Кай.
Дали не беше номер? Дали ни наблюдаваха? Глупав въпрос, отговорих си сама. Естествено, че ни наблюдават.
В тази част на Града беше пълно с тежки сиви сгради; виждах табели, ала влакът се движеше прекалено бързо, за да ги разчета. Но беше ясно къде бяхме: в Индустриалния район.
Пред себе си забелязах Кай да се раздвижва, да става. Не му се налагаше да се хваща за дръжките, които висяха от тавана; пазеше равновесие, докато влакът се плъзгаше на спирката. За момент се замислих, че всичко ще бъде наред. Служителите и аз ще продължим, ще подминем тези сиви сгради, отвъд летището с пистите за приземяване и яркочервените знаменца за регулиране на трафика, веещи се от силния вятър като маркерите на Хълма. Ще продължим към Фермерските земи, където ще трябва да сортирам някакви незначителни култури или овце.