И тогава Служителите до мен се изправиха и нямах друг избор, освен да ги последвам. Не се паникьосвай, убеждавах се сама. Виж тези сгради. Тези тълпи работници. Може да сортираш всичко и всички. Не си прави прибързани заключения.
Кай не погледна към нас, за да проверя дали и ние ще слезем на неговата спирка. Втренчих се в гърба и в ръцете му, за да видя дали ще открия следа от напрежението и нервността, които протичаха по цялото ми тяло. Но неговите мускули бяха отпуснати и той се запъти със спокойна крачка към страната на сградата, от която се намираше входът за персонала. Мнозина от другите работници със сини униформи влязоха през същата врата. Ръцете на Кай се движеха небрежно отстрани на тялото му с разперени длани. Празни.
Докато Кай изчезваше в сградата, русата Служителка ме поведе към предната част, към нещо като преддверие. Другите Служители й подадоха датчиците и тя ги постави зад ухото ми, на китките ми и на гърдите, под ризата ми. По движенията й личеше, че има опит в това; сега, след като вече ме следяха и физически, се постарах още повече да се успокоя. Не исках да изглеждам необичайно нервна. Поех си дълбоко дъх и мислено промених думите от стихотворението. Казах си, че този път — поне засега — трябва да вървя кротко в тъмнината.
— Това е блокът, от който се разпраща храната за Града — информира ме Служителката. — Както ти споменахме и преди, целта на сортирането в реалната ситуация е да се провери дали можеш да разпределяш истински хора и ситуации при определени параметри. Искаме да видим дали можеш да помогнеш на Правителството да подобри ефективността и функционалността на дадената дейност.
— Разбирам — казах аз, макар да не бях сигурна в това.
— Тогава нека да започнем.
Тя отвори вратата и друг Служител пристъпи да ни поздрави. Очевидно той отговаряше за тази сграда и оранжевите и червени ивици по ризата му показваха, че работи в едно от най-важните министерства, Хранителното.
— Колко ни водите днес? — попита той и внезапно осъзнах, че не само аз ще имам изпит тук и ще сортирам в реална ситуация. Тази мисъл ме успокои малко.
— Една — отвърна Служителката, — но тя е с най-високите резултати.
— Чудесно — каза мъжът. — Осведомете ме, когато приключите. Отдалечи се, а аз стоях неподвижна на място, замаяна от гледките и миризмите наоколо. И от жегата.
Намирахме се сред огромно помещение, по-голямо от цялата ни гимназия. Пространството приличаше на стоманена кутия: метални подове, надупчени с тръби, боядисани в сиво циментови стени и съоръжения от неръждаема стомана, прокарани отстрани и точно по средата на залата в равномерни редици. Навсякъде се издигаше пара, цялото помещение беше изпълнено с влага. Отдушници по стените и по тавана на сградата извеждаха парата навън, но нямаше прозорци. Съоръженията, подносите от станиол, врящата вода, бликаща от крановете… Всичко беше сиво.
С изключение на облечените в тъмносиньо работници и изгорените им червени ръце.
Разнесе се сирена и нов поток от работници влезе отляво, докато другите започнаха да излизат в колона от дясната страна. Телата им бяха отпуснати, изморени, натежали. Всички бършеха челата си и напускаха работното си място, без да поглеждат назад.
— Новите работници са минали първо през стаите за стерилизация, за да се премахнат всички външни зарази — обясни ми Служителката с почти приятелски тон. — Там вземат номерата си и ги прикачват към униформите си. Тази нова смяна ще бъде твоята задача.
Тя направи жест с ръка и когато проследих погледа и, видях няколко наблюдателни поста на различни места в помещението: малки метални кули, на чиито връх стояха Служители. Кулите бяха три; тази в средата на залата беше празна.
— Това е нашето място.
Последвах я нагоре по металното стълбище, което приличаше на тези по спирките на въздушните влакове. Само че тези стъпала свършваха с малка площадка, толкова малка, че едва имаше място за нас четиримата. Сивокосият Служител вече се потеше обилно и лицето му се беше зачервило. Косата ми беше залепнала на врата ми. А само трябваше да стоим и да наблюдаваме. Дори не работехме.
Знаех, че работата на Кай е тежка, но нямах представа, че е толкова ужасна.
Вани и вани с мръсни съдове стояха до малки боксове с мивки и рециклиращи тръби. През огромен отвор в края на сградата пристигаше безкраен поток от употребявани подноси и кутии, захранвани непрекъснато от рециклиращите кошчета в нашите домове и столовите в училищата и по работните места. Работниците носеха защитни ръкавици, но не виждах как найлонът или латексът можеха да защитят кожата им, докато заливаха станиолените кутии с врялата вода. После поставяха чистите съдове в рециклиращите тръби.