И това продължаваше безспир, този скоростен поток от пара и лееща се вода и станиол. Усещах, че мозъкът ми ще се претовари всеки момент и ще изключи, както когато се сблъсквах с особено сложна поредица за сортиране на екрана. Но тук не виждах числа на екран. Тук имаше хора.
Кай беше тук.
Затова се постарах да запазя ума си бистър и да се концентрирам. Постарах се да гледам спокойно тези приведени гърбове и изгорени ръце и необятността на цялата тази плъзгаща се по пистите сребриста маса.
Един от работниците вдигна ръка и най-близкият Служител слезе от кулата, за да разбере какво става. Работникът подаде празна кутия на Служителя, който сканира баркода й с апарата си. После взе кутията със себе си и се скри в някакво помещение в края на огромната зала. Работникът вече се беше върнал към задълженията си.
Служителката ме погледна, сякаш очакваше да направя или да кажа нещо.
— Е, какво мислиш? — попита ме тя.
Не бях сигурна какво иска да чуе, затова отговорих уклончиво.
— Разбира се, най-ефективният начин да се прави това е, ако работата се върши от машини.
— Няма такъв вариант — каза мило жената. — Подготовката на храната и разпределянето й трябва да се върши лично. Лично от живи хора. Такова е правилото. Но би ни се искало да пренасочим някои работници към други проекти и други работни места.
— Не виждам как мога да направя това място по-ефективно — казах аз. — Има и друг очевиден отговор… да ги накараме да работят повече часове… но те и сега изглеждат достатъчно изтощени…
Гласът ми потрепери, но съвсем леко и вината за това можеше да се припише на силната пара.
— Не искаме от теб да дадеш някакво решение — служителката звучеше развеселено. — Хората на отговорните позиции вече са го измислили. Работните часове ще бъдат увеличени. Часовете за свободни занимания ще се намалят. Тогава някои от работещите тук ще могат да бъдат пренасочени към други служби.
Започвах да разбирам, а ми се искаше да не бях.
— Значи, ако не искате от мен да определя други варианти в тази работна среда, тогава искате…
— Да сортираш хората — каза жената.
Усетих, че ми прилошава.
Подаде ми един контролен апарат.
— Имаш три часа на разположение да наблюдаваш. Вкарвай номерата на работниците, които смяташ, че са най-ефективни, тези, които трябва да се пратят на работа по алтернативния проект.
Погледнах към номерата на гърбовете на работниците. Това вече беше като да сортираш върху екран; предполагаше се да търся отличителни белези като бързина и динамика сред работниците. Искаха да проверят дали умът ми автоматично ще регистрира работниците, които се движат най-бързо. Компютрите също могат да вършат тази работа и най-вероятно вече са го направили. Но сега искаха да видят дали и аз мога да се справя със задачата.
— И, Касия… — каза Служителката от металната стълба. Погледнах надолу към нея. — Твоето сортиране ще бъде взето предвид. Това е част от изпита ти. Целта е да се провери дали можеш да вземаш решения, като знаеш, че от тях ще има реални последствия.
Видя шока, изписан по лицето ми, и продължи. Личеше, че се опитва да бъде любезна.
— Това е просто смяна от група работници от най-долен клас, Касия. Не се притеснявай. Покажи най-доброто от себе си.
— Какъв е другият проект? Ще трябва ли да напуснат Града?
Сега Служителката изглеждаше шокирана.
— Не можем да отговорим на такъв въпрос. Той няма отношение към сортирането.
Сивокосият служител, който все още дишаше тежко, се обърна да види какво става. Тя му кимна, че слиза веднага, и после ми каза мило:
— По-добрите работници получават по-добри работни позиции, Касия. Само това трябва да знаеш.
Не исках да го правя. За секунда си представих как хвърлям сортиращото устройство в една от мивките под себе си и го оставям да потъне.
Какво ли щеше да направи Кай, ако беше на моето място тук горе?
Не хвърлих апарата. Поех дълбоко дъх. Потта се стичаше по врата ми и кичури коса падаха върху очите ми. Махнах ги с една ръка, изпънах рамене и погледнах към работниците. Очите ми се местеха от място на място. Опитвах се да не виждам лица, а само числа. Търсех белези като бързина и енергия. Започнах да сортирам, най-притеснителната част от цялото преживяване беше фактът, че бях много, много добра. След като си казах, че трябва да направя това, което би направил и Кай, не се колебах повече. В хода на сортирането отбелязвах отличителните белези, които ми бяха казали да търся: скорост, ефективност, издръжливост. Виждах по-бавните, но и по-стабилните, които вършеха повече работа, отколкото човек можеше да помисли на пръв поглед. Забелязвах бързите, сръчните, онези, които бяха най-добри. Забелязвах и другите, които не можеха да поддържат равномерно темпо. Виждах как червените им ръце се движат през парата, виждах купчината станиол, плъзгаща се сред сребристия поток, докато се превръщаше от мръсотия в чистота.