Но не виждах хора. Не виждах лица.
Когато трите часа бяха към своя край, сортировката ми беше готова и знаех, че съм се справила добре. Знаех, че съм класифицирала най-добрите работници в група по номерата им.
Но не устоях. Проверих номера на един работник, който беше почти в идеалната среда, онзи, който беше точно между най-добрите и най-лошите от групата.
Погледнах името, което стоеше срещу числата. Беше името на Кай.
Исках да се смея и да плача. Сякаш ми пращаше съобщение. Никой не пасваше на системата така, както него; никой друг не беше овладял до такова съвършенство умението да бъде напълно незабележим. Винаги в златната среда. За няколко мига си позволих да задържа погледа си върху тъмнокосото момче в синя униформа. Инстинктът ми казваше да го сложа в по-ефективната група; знаех, че принадлежи към нея. Тази група щеше да получи новото работно назначение. Може би щеше да напусне Града, но поне нямаше да бъде в този капан завинаги. И все пак не можех да го направя. Какъв щеше да бъде животът ми, ако той си тръгнеше?
Представих си как слизам от стълбата и се притискам до Кай сред цялата тази жега и шум. И нещо по-хубаво, представих си как отивам при него, хващам го за ръка и го извеждам от това място — навън, сред светлината и чистия въздух. Можех да го направя. Ако го сложех в по-високата група, нямаше повече да работи тук. Животът му щеше да се подобри. Аз можех да бъда човекът, който щеше да промени съдбата му. И внезапно разбрах, че това желание, желанието да му помогна, е по-силно дори от егоистичното ми желание да го задържа близо до себе си.
После се сетих за момчето от историята, която беше споделил с мен. Момчето, което правеше всичко възможно, за да оцелее. Какво ли би казал инстинктът на това момче?
Той би искал да го сложа в по-долната група.
— Приключи ли вече? — попита ме Служителката. Чакаше ме на металната стълба, няколко стъпала по-надолу. Кимнах. Изкачи се при мен, а през това време аз проверих номера на друг работник, който също беше близо до средата на групата, за да не разбере, че съм търсила номера на Кай.
Тя застана до мен, погледна номерата на екрана ми и после се загледа в хората под нас.
— Работниците в златната среда са най-трудни за определяне, нали? — каза със симпатия в гласа. — Трудно е да решиш какво да правиш.
Кимнах, но жената не беше свършила.
— Работници от нисш клас като тези, извършващи обслужваща дейност, обикновено не доживяват до осемдесет години. — Заговори по-тихо, почти шепнейки. — Мнозина от тях са със статута на Отклонения. Обществото не е прекалено загрижено, че не достигат до оптималната възраст. Мнозина умират по-рано. Не прекалено рано, разбира се. Не както е било във времето преди Обществото, нито както във Външните провинции до не много отдавна. На около шейсет-седемдесет години. По-ниските работни позиции в Хранителния център са особено опасни, дори и с предпазните мерки, които вземаме.
— Но…
Шокът на лицето ми не я изненада и в този миг осъзнах, че това вероятно е част от теста. Запознаване с неизвестен фактор по средата на иначе стандартното и ясно сортиране, тъкмо когато си мислиш, че си приключил.
Запитах се: Какво става тук? Защо поемат толкова много рискове при това тестово сортиране?
Явно ставаше нещо много по-голямо от мен, по-голямо и от Кай.
— Всичко това, естествено, е поверителна информация — добави Служителката. После погледна към своя контролен апарат. — Имаш още две минути.
Трябваше да се съсредоточа, но умът ми се беше заел със свое собствено проучване на новите данни, задаваше си въпроси и ги оформяше в логични редици, за да открие отговори: Защо работниците умират по-рано?
Защо дядо не можеше да сподели храна от чинията си на своето Последно тържество?