— Точно навреме — каза той. — Има съобщение за теб. Служителите от изпита ми ме чакаха на екрана.
— Сортирането ти изглежда чудесно — каза русата Служителка. — Поздравления, издържа теста. Сигурна съм, че съвсем скоро ще има новини за теб, свързани с работното ти назначение.
Кимнах, потта направо се лееше от мен, а от раните ми продължаваше да тече кръв по коленете и лактите ми. Тя може да види само потта, помислих си аз. Придърпах ръкавите си малко по-надолу, за да съм сигурна, че ще прикрият всичко и никой няма да разбере, че съм пострадала и кървя.
— Благодаря ви. Ще ги очаквам с нетърпение.
Отстъпих назад, защото реших, че разговорът ни е приключил, но Служителката имаше още един въпрос към мен.
— Сигурна ли си, че няма допълнителни промени, които искаш да направиш, преди да приемем сортирането ти за окончателно?
Последната възможност да променя стореното от мен. Почти щях да го изрека. Бях запомнила наизуст номера му; щеше да бъде лесно. После си спомних какво ми беше казала за продължителността на живот на работниците там и думите се превърнаха в камъни в устата ми и не можах да издам нито звук.
— Касия?
— Сигурна съм.
Извърнах се от портала и за малко да се блъсна в татко.
— Поздравления — каза той. — Съжалявам. Надявам се нямаш нищо против, че слушах. Не казаха, че разговорът е личен.
— Всичко е наред — отвърнах аз и после добавих: — Някога питал ли си се… — Спрях, защото не бях сигурна как точно да задам въпроса си. Как да го попитам дали някога се е съмнявал в Подбора, направен от Обществото за него. Майка ми. Дали някога е мечтал за друга.
— Дали някога съм се питал какво?
— Няма значение.
Мисля, че вече знаех отговора. Разбира се, че не беше. Те се бяха влюбили от пръв поглед един в друг и никога не бяха търсили някого другиго.
Отидох в стаята си и отворих шкафа. Някога вътре пазех пудриерата си и стихотворенията от дядо. Сега беше празен; там бяха само униформите ми, обувките и малката стъклена рамка със зеленото парче от роклята ми. Не знаех къде е сребристата ми кутия и внезапно се паникьосах. Да не би случайно да са я взели, когато отнасяха артефактите? Не, разбира се, че не. Много добре знаеха какво представляват сребристите кутии. Никога не биха ги сбъркали с нещо от миналото. Кутиите от Подбора очевидно нямаха история в себе си, те бяха създадени специално за бъдещето.
Ровех се сред оскъдните си притежания, когато майка ми влезе в стаята. Беше се върнала късно миналата вечер от третото си пътуване извън Ория.
— Търсиш ли нещо? — попита тя.
Изправих се.
— Намерих го — казах аз и вдигнах в ръка сребристата стъклена рамка. Не исках да разбере, че не мога да намеря кутията си от Тържеството на Подбора.
Тя я взе от ръката ми, зеленото парче плат отразяваше светлината.
— Знаеш ли, че преди е имало прозорци с цветни стъкла? Хората са ги слагали на местата, където са почитали боговете си. Или дори в домовете си.
— Цветни стъкла. Татко ми е разказвал за това.
Сигурно е било красиво: светлината, сияеща през цветовете, прозорци като изкуство или за отдаване на почит.
— Разбира се, че го е направил — каза тя и се засмя сама на себе си. — Най-накрая предадох доклада от пътуването и сега съм толкова уморена, че още не мога да мисля ясно.
— Всичко наред ли е?
Колебаех се дали да не я попитам какво имаше предвид онзи ден, когато говореше за дърветата, и защо смяташе, че отсичането им е предупреждение към нея, но всъщност май не ми се щеше да знам отговора. След реалното сортиране имах чувството, че не мога да понеса повече напрежение; струваше ми се, че и сега знаех прекалено много. Освен това не бях виждала мама толкова щастлива от няколко седмици насам и не исках да й развалям настроението.
— Мисля, че ще бъде — каза тя.
— О, добре — и двете замълчахме за малко, гледайки парчето рокля под стъклото. — Ще пътуваш ли скоро отново?
— Не, не смятам. Според мен задачата ни приключи. Поне се надявам.
Все още изглеждаше изтощена, но виждах, че предаденият доклад е свалил товара от плещите й.
Замислих се над думите й и тогава ми хрумна една идея.
— Мога ли да видя парчето от твоята рокля?
Последния път, когато го видях, беше във вечерта преди моето Тържество. Бях малко нервна, а тя ми донесе късчето от роклята си и ми разказа отново историята за техния Подбор с татко. История с щастлив край. Но оттогава толкова много неща се бяха променили.