Выбрать главу

— Уинтърс — постарах се гласът ми да звучи бодър и трудоспособен. Стараех се да не рекламирам безделието си банката.

— Мистър Уинтърс, бихте ли дошъл в кабинета на мистър Стърнууд, моля?

Поканата означаваше неприятности. Стърнууд викаше при себе си членове от персонала само когато искаше да им поднесе ритник в задника. Е, признавам си, обля ме студена пот и получих аритмия. Дали някой от онези кучи синове не беше отишъл при Стърнууд? Или онази малка курва Пола? Или бях объркал нещо в работата си?

Докато вървях покрай дългата редица от бюра към кабинета на Стърнууд усещах любопитните погледи на мижитурките. Знаеха къде отивам. Бяха тихи и порядъчни хорица. Повечето бяха женени, с безкраен наниз от дечурлига. Останалите просто изчакваха да се появи мис Подходяща.

С изключение вероятно на Том Ледбийтър, всички те не ме одобряваха. Не им харесваше или кройката на дрехите ми, или начина, по които се закачах с хубавите машинописки, или пък обема работа, която извършвах. Неодобрението им стърчеше високо като бодли на таралеж и те никога не се държаха приятелски с мен. На мен обаче не ми пукаше. Имах достатъчно приятели и отгоре на това не бяха така тъпи, ограничени и стиснати хапльовци, като колегите ми.

Почуках на вратата на Стърнууд, натиснах дръжката и влязох.

Старият Стърнууд и баща ми бяха дългогодишни добри приятели. Идеята да стана банкер беше на Стърнууд и баща ми я беше прегърнал.

Не бях влизал в кабинета му, откакто се бях върнал на работа, след пет годишна служба в армията. Тогава беше доста приятелски настроен към мен. Посрещна ме като герой с приказки от рода на: „Занапред ще имаш всякакви шансове за голям успех!“

Този път изглежда не изгаряше от желание да ме прегърне.

— Влез Чад. — Той остави някакъв топ документи на бюрото си. — Седни.

Седнах, като внимавах да не се прегърбвам. Побутна към мен златна табакера. Запалихме във внушително мълчание, после той каза:

— На колко години си, Чад?

— Тридесет и две, сър.

— С нас си от четири години?

— Да, сър.

— И три години от преди войната?

— Точно така, сър.

— Ледбийтър е с нас от пет години. Как така е вече заместник-директор, а ти все още си чиновник?

— Може би той има по-голям късмет, сър — казах, сигурен, че иска да чуе точно това.

Той поклати глава.

— Причината е, че Ледбийтър се интересува от работата си и работи много, докато ти правиш колкото е възможно по-малко.

— Не е честно, сър… — започнах аз, но погледът му ме спря. Когато поискаше, ставаше костелив и труден, а сега явно искаше.

— Не искам извинения, Чад. Четох месечните ти отчети и наблюдавах отблизо работата ти през последните няколко седмици. Ти не работиш качествено и не се интересуваш от отдела си.

Устата ми пресъхна. Той ми сочеше вратата и аз не си правех илюзии, че ще мога да си намеря работа в друга банка.

— Ако друг член от персонала направеше това, щях да съм се отървал от него преди месеци. Какво става, Чад? Не искаш ли да бъдеш с нас?

Не очаквах загрижения му тон, но отговорих достатъчно бързо.

— Да, сър, разбира се, че искам. Съжалявам, че съм се отпуснал. Ако този път си затворите очите, ще внимавам да не се повтори.

Стърнууд се изправи и закрачи из стаята.

— Баща ти и аз бяхме добри приятели. Заради него ще ти дам още една възможност. Ще имаш коренно различна работа.

Отдъхнах си.

— Благодаря ви, сър.

— Не бързай да ми благодариш — Стърнууд заобиколи бюрото и си седна на мястото. — Работата е много специална, Чад, и ако не си в крак с нея тя ще те задуши. Не е за мързеливци. Ако не се справиш си вън от играта. Не се шегувам. Това е последният ти шанс. За да те стимулирам, от днес ти повишавам заплатата със сто и петдесет долара. Но не си прави илюзии: ще трябва да работиш за всеки цент.

Седях изтръпнал на стола. Имаше само една работа, отговаряща на това описание, и тя беше последната, която бих си пожелал. Ако банката имаше болка във врата, то това беше тя, кошмарът на Ледбийтър, работата, от която оплешивя за шест месеца.

Стърнууд внезапно се усмихна.

— Виждам, че се досещаш, Чад, от днес следобед ти единствен отговаряш за сметката „Шели“.

Може би знаете всичко за Джош Шели, как направи милионите си от комбиниран фермерски трактор и как ги удвои като преустрои заводите си да произвеждат танкове.

Това, което може би не знаете, е, че когато умря през 1946 година остави цялото си имущество, плюс седемдесет милиона долара, на единствената си дъщеря Вестъл.

Управлението на имотите беше поверено на „Пасифик“ с условие в завещанието, че ако някога Вестъл бъде недоволна от дейността на банката има право да прехвърли сметката си в друга банка.