— Да, горещо беше — отвърна Вестъл, като седеше отпуснато в един стол. Държеше глава между ръцете си. — Причини ми главоболие.
— Ще пийнеш ли нещо?
— Не, не искам. Само ще поседя малко и ще си почина. Ще се оправя. Какво ще правим довечера, Чад?
— Каквото ти се иска. Желаеш ли гондола?
— Хайде да решим след вечеря.
Влязох в банята и взех душ. След като се преоблякох се върнах в дневната. Вестъл я нямаше. Потърсих я в спалнята. Намерих я да лежи на кревата с бяло и хлътнало лице.
— Какво ти е? — попитах я и се наведох над нея. — Не се ли чувстваш добре?
— Зле ми е. Имам ужасно главоболие.
Огледах я внимателно. Не можех да намеря в себе си съжаление към нея. Тя изглеждаше просто отвратително.
— Съжалявам. Мисля, че горещината те е разстроила. Защо не се съблечеш и не си легнеш?
— Взех веганин. След малко ще ми бъде по-добре.
— Отлично. Аз мисля да си пийна нещо. Ти се успокой. Ще се върна след няколко минути.
Отидох до стаята на Ив и почуках на вратата. Тя отвори и ме изгледа въпросително. Беше без очила и, въпреки че пригладената назад коса пак й даваше вид на стара мома, намекът за хубост присъстваше и аз усетих желание.
— Мисис Уинтърс има главоболие — Казах. — Вижте дали може да й се помогне нещо.
— Ще отида веднага.
— Знаете ли, може да й се спи — добавих, като установих, че гласът ми бе малко неустойчив. — Ако иска да спи, ще ми правите ли компания тази нощ?
Очите й останаха празни.
— Тя няма ли да иска ли да остана при нея?
— Може и да не поиска — отговорих аз. — Ако не желае, ще се срещнем ли пред Сан Марко в девет часа?
— Не мисля, че ще бъда в състояние — каза тя и, като мина бързо покрай мен, изтича по коридора към спалнята на Вестъл.
Слязох в бара и си поръчах двойно уиски. Ръката ми трепереше. Изненадах се, че барманът не забеляза как бие сърцето ми.
Никоя друга жена не ме беше карала да се чувствам така. Усещах инстинктивно, че Ив ще ме чака в девет часа. Картината се очертаваше. Тази нощ трябваше да сложи началото на съвместната ни съдба. Чувствах това.
По-късно се качих до стаята на Вестъл. Прислужницата й ме посрещна на вратата.
— Мисис Уинтърс спи. Не желае да я смущават.
— Грижи се за нея. Ако попита за мен, кажи й, че съм излязъл да се поразходя.
В девет без десет излязох от хотела и тръгнах по кея, по моста Палма, покрай палата на Дожите, към площада Сан Марко.
Площадът беше пълен с хора, които гледаха блестящо осветените магазини или седяха по кафенета, слушайки живописните оркестри.
Стоях пред грамадните порти на Сан Марко. На фона на звездното небе виждах четирите бронзови коня, които стояха на стража на покрива на базиликата.
Бях един от многото, които седяха на това място и се оглеждах нетърпеливо на всички посоки за Ив. Не се виждаше никаква, но аз чаках, сигурен, че ще дойде.
Бронзовите гиганти на часовниковата кула удряха камбаната за девет часа, когато почувствах една ръка да докосва моята. Обърнах се бързо. Сърцето ми пропусна един удар.
Едно момиче в бяла вечерна рокля, поддържана горе от тясна презрамка с брилянти, стоеше близо до мен. Една тъмнокоса красавица, чийто сини очи горяха сякаш зад тях пълзяха огньове.
— Ив… Не те познах.
Гледах я вторачено.
Косата й бе сресана така, че заобикаляше бледото й лице като рамка, достигаше до раменете й и краищата й се завъртаха навътре.
— Там има една чакаща гондола — каза тя, хвана ме под ръка и тръгна през тълпата към водата.
Слязох с нея по стъпалата към гондолата. Завесите на кабинката и бяха затворени. Изведнъж се озовахме в един приятно движещ се тъмен, малък свят, принадлежащ само на нас двамата. Дебели възглавници бяха разпръснати по пода. Тя легна долу, с ръце зад главата си и ме погледна. Коленичих до нея.
— Чаках този миг откакто те видях да плуваш — казах й аз. — Беше дълго чакане.
— Не говори нищо — прошепна тя с леко пресипнал глас и ме притегли към себе си. — Моля те, не говори сега.
Над водата се понесе звукът от бронзовите гиганти, отбелязващи половиния час.
Гондолата подскачаше леко по бръчките на водата, причинени от парното корабче, което отиваше от Сан Марко към Лидо.
— Девет и половина — каза Ив, като се надигна. — Не ни остава много време — тя повдигна една от завесите и извика нещо на гондолиера на италиански. — Трябва да се връщаме.
— Имаме цялата нощ пред себе си — казах възбудено като я придърпах към себе си. — Не е нужно да се връщаме толкова скоро.
— Трябва. Ти можеш да останеш, ако желаеш, но аз трябва да се върна. Познавам жена ти много по-добре от теб. Когато се събуди, ще ме потърси веднага. Няма да спи повече от час.