— Ще ги пусна за прослушване. Дай първо да нагласим сценария. Дръпни масата пред стола.
Трябваше да наглася магнетофона, за да получа необходимата сила. След това отидох при Ив до вратата за да чуя целия запис.
Ефектът беше отличен.
Ръката на стола, пушекът от цигарата носещ се към тавана и говорещият глас, създаваха убедително впечатление, че в бараката има трето лице.
Към половината на лентата гласът ми внезапно спря да диктува. Настъпи кратка пауза, след това с леко повишен тон моят глас каза: „Съжалявам, че те задържам и че чакаш, Райън. Към края съм.“
Спогледахме се. Ив беше бяла и трепереше. Сложи ръката си на моето рамо. Опитах да се усмихна насила, но усмивката не излезе. Стояхме един до друг и слушахме така до края на лентата.
— Добре е — Казах аз, като отивах към магнетофона да го изключа. — Не може да се сбърка, Ив, докато действаш правилно. Ще го репетираме докато го научиш наизуст. — Извадих от джоба си копията на всички писма, които бях издиктувал. — Ще трябва да си в състояние да прецениш точно кога идват тези думи към Блейкстоун. Това е ключът на цялата обстановка. Ако тук сбъркаш, провалени сме.
Хванахме се на работа.
След няколко часа тя знаеше записа наизуст.
— Добре, дай сега да направим една репетиция — казах аз. — Този стол е вратата на кабинета. Ти ще се занимаваш с магнетофона. Аз ще съм Харгис.
Репетирахме и репетирахме и репетирахме.
Чак след смрачаване бях удовлетворен.
Планът ми действаше, в това нямаше съмнение. Бях сигурен, че при правилно осветление и съответната постановка и двамата, Харгис и Блейкстоун, ще бъдат готови да се закълнат, че аз не съм напускал кабинета.
Единственото слабо място беше у Ив. Ако тя загуби самообладание, бяхме загубени. Развълнува ли се или сбърка времето на своята реплика, или чрез поведението си направи Харгис и Блейкстоун да се усъмнят, тогава цялото алиби се разпада.
Хванах я и е задържах притисната до мен.
— Мислиш ли, че имаш нерви да издържиш всичко това Ив?
Тя се облегна на мен. Изглеждаше бледа и изтощена.
— Да.
— Животът и на двама ни е в твоите ръце. Разбираш ли го?
Тя кимна и аз можах да почувствам, че започва да трепери.
— Искаш ли още да продължим. Има време за оттегляне. Утре е още твърде далеч от нас.
— Не. Ще го свършим.
— О’кей. Аз трябва да се връщам. Тя играе бридж, но искам да се прибера преди нея. Искаш ли да прегледаш всичко?
— Не сега. Аз… аз не искам да остана сама тук, Чад. Ще го направя в моята стая. Не желая да бъда сама тук.
— О’кей. Хайде да се махаме.
На следния ден, петък, двадесет и осми септември, се върнах от офиса си малко след пет часа. Вестъл беше някъде навън. Имах време да скрия в чекмеджето на бюрото си един работен комбинезон, който бях взел от гаража. Смяната на колелото можеше да се окаже мръсна работа, а аз трябваше да бъда в изряден вид, когато пристигне Блейкстоун.
След това отидох в стаята си и телефонирах на Ив.
— Да?
— Върнах се. Къде е тя?
— Отиде да гледа някакъв филм. Ще се върне в шест часа.
— Ще дойда в твоята стая.
— Моля те, недей.
— Трябва да дойда.
Прекъснах разговора, отидох до моята врата и се уверих, че коридорът е пуст. Излязох бързо, притичах до стаята на Ив и се вмъкнах вътре.
Ив седеше на леглото, магнетофонът беше на нощното шкафче.
Изглеждаше бледа и уплашена.
— За Бога! Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.
— Ще се оправя.
— Ще трябва — казах грубо. — Няма да предприема нищо, ако има някакво съмнение. Ив, не разбираш ли, че всичко зависи от твоето самообладание?
Тя кимна.
— Зная. Не се тревожи. Когато дойде времето, ще бъда на линия. Сигурна съм. Гарантирам за себе си.
Запалих цигара и започнах да крача из стаята неспокойно.
— Колата ти долу ли е?
— Взех я веднага след обяда. Намира се на около десет метра зад надписа „карай бавно“, зад големия храсталак.
— Чудесно. — Отидох до прозореца и се вгледах в бързо движещите се облаци. — Май ще вали, Ив!
— Да.
— Дано да не вали. Би било лошо, ако вали когато сменям колелото.
Тя потрепери леко.
— Ще го направим ли ако вали?
— Ще го направя дори да има земетресение.
— А какво ще кажеш за отпечатъците от стъпки, Чад?
— Пътят е много твърд. Теренът е скалист. Не трябва да се безпокоиш за следи — внезапно се сетих за Джо. Имах толкова много неща да върша, че ми бе излязъл от ума. — Забравихме Джо, Ив.
— Погрижила съм се за него — отвърна Ив, без да ме погледне. — Сложих от онова нещо в чая му.
— Господи, бях започнал да мисля, че губиш контрол върху себе си.
Отидох при нея и обвих ръце около талията й.