Качвах се по стъпалата спокойно, като снех слънчевите си очила и ги задържах в ръка. Един келнер мина край мен по стълбите. Дори не ме погледна. Най-горе на стълбището имаше обширна площадка. Дълги и широки коридори тръгваха в няколко посоки от нея. Една указателна плочка със златни букви показваше къде е стаята на Ив.
По средата на коридора съзрях стая номер сто петдесет и девет. Пристъпих към вратата и почуках.
— Кой е? — попита Ив отвътре. Звукът на гласа й ми спря дъха.
— Телеграма, моля, мис Долън — извиках аз.
Чух раздвижване и се съвзех. Вратата се открехна. Наблегнах силно с рамото си. Бях вече в стаята и вратата бе затворена зад гърба ми, преди Ив да възстанови равновесието си.
Носеше бял копринен пеньоар. Нямаше ги очилата й, нито опънатата назад коса. Изглеждаше по-хубава, от когато и да било.
Тя се втренчи в мен с бяло като сняг лице. Долових писъка в очите й, преди да си отвори устата.
— Спри! — извиках остро. — Трябваше да те видя, Ив. Алибито свърши! Тя се дръпна назад, а ръката й се вдигна към гърлото.
— Лъжеш! Изчезвай, преди да извикам да те изхвърлят!
— Защо не ми каза, че някой е телефонирал онази вечер?
За пръв път видях нещо различно от ярост в очите й.
— Какво искаш да кажеш?
— Една моя позната с питала за мен тогава, когато аз уж диктувах? Защо, по дяволите, не ми каза?
— Аз… забравих. Все пак, какво значение има това?
— Забравила си? Не мога да повярвам! Говорила си с нея, нали? Казала си й, че съм излязъл.
— Какво значение има? — отвърна тя нетърпеливо. — Трябваше да кажа нещо. Сега изчезвай и ме остави сама!
— Не може да си толкова глупава, да не разбереш какво означава това — опитах се да говоря със спокоен глас. — Блейкстоун трябва да е чул звъненето. А сигурно и Харгис?
— Предполагам. Използваш това като претекст да висиш на врата ми. Моля те, ще си отидеш ли?
— Предполагаш, че Харгис е чул? Не знаеш ли със сигурност какво точно вършеше ти, когато звънна телефонът?
Тя ме погледна остро.
— Току-що бях казала на Блейкстоун, че няма да го задържиш много дълго. Връщах се към кабинета, когато звънна. За щастие, не беше около минута по-рано. Щеше да развали ефекта от гласа ти, докато говореше на Блейкстоун.
— Харгис беше ли излязъл от стаята?
Тя се намръщи, после поклати глава.
— Тъкмо напущаше, но не бе излязъл.
— Значи и той е чул. Беше ли оставила вратата на кабинета отворена? Биха ли могли да чуят, като казваш, че ме няма?
— Предполагам. Но какво значение има това? Те знаеха, че ти не беше навън. Знаеха, че търся извинение да не бъдеш обезпокояван. За какво вдигаш толкова много шум?
— Господи! Ако магнетофонът записваше, а не възпроизвеждаше както бе в действителност, щеше да се запише и звука на телефонния звънец, а също и твоят глас!
Тя застина тихо, втренчена в мен.
— Но магнетофона не записваше! Той възпроизвеждаше твоя глас! Какво значение има това? Не би могъл да запише телефонния звън. Опитваш се само да ме сплашиш.
— Отвратителна, проста глупачка! Версията е, че машината е била на запис. Трябвало е да запише и твоя глас, и звъна. Не можеш ли да разбереш? Легит трябва само да открие, че телефонът е звънял, за да разбере, че магнетофонът не е записвал, а е възпроизвеждал. У него е лентата и той сигурно я е прослушвал отново, и отново, търсейки нещо непредвидено. Досега той сигурно я знае дори и отзад напред. Ако Блейкстоун му каже, че телефонът е звънял, веднага ще разбере, че го мамим. Не разбираш ли? Алибито вече не съществува!
Стори ми се, че й прилошава, и я сграбчих. За миг тя се облегна на мене, след това ме бутна назад.
— Не ме докосвай! — и отиде да седне на леглото. — Може и да не го открие.
— Смяташ ли, че можеш да заложиш на това? Смяташ ли да чакаш и да се надяваш, че няма да го разбере? Познавам го. Ще го открие. Той ми каза, че в алибито трябва да има някаква пукнатина, и е бил прав. Защо не ми каза, че телефонът е звънял?
Тя сключи ръцете си.
— Излезе ми от ума. Тогава не ми изглеждаше важно. Какво ще правим?
— Ще ти кажа какво ще правим: няма да харчим парите на Вестъл.
— Чад! Не говори така! Трябва да има някакъв изход. Какво ще правим?
Отидох и седнах на кревата до нея.
— Ще се махнем. Ще отидем колкото може по-далеч и колкото може по-бързо.
— Но къде? Ще ни намерят — те винаги ги откриват.
— Зная едно място, където може да не ни намерят. Ще дойдеш ли с мен, Ив?
Тя ме погледна с очи помръднали от ужас.
— Искаш ли ме да дойда с теб? След всичко, което ти казах?