Выбрать главу

И тогава, почти седмица след атаката над Воа, една нощ се събудих от болки.

Отначало не разбрах каква е причината. Погледнах часовника, за да съм сигурна, че не е време да стана и да приготвя закуската, тъй като най-накрая се чувствах много по-добре и бях поела своя ред в кухнята. После усетих с искрица тревога тъпото пулсиране в главата си.

Може би е само главоболие, казах си аз. Няма нужда да се паникьосвам, няма нужда да…

Пръстите ми изтръпнаха, сякаш са били заспали и сега кръвта се връща в тях. Скочих да светна лампата до леглото и я видях — една сенчеста ивица пътуваше от китката към върха на пръста ми.

Отметнах завивката разтреперана и погледнах голите си крака. Бледи сенки се увиваха около глезените ми като окови. Главата и сърцето ми биеха в един и същ ритъм. Не бях разбрала, че стена и пъшкам ужасно, като умиращо животно, докато Тека не отвори вратата с рошавата си светла коса.

Тя тозчас зърна сенките на потока, дойде до леглото и свали ръкавите на пижамата си чак до пръстите. Седна на леглото и ме прегърна, притисна лицето ми в кокалестото си рамо.

Заридах в горнището ѝ, а тя ме държеше в ръцете си мълчаливо.

— Не исках… не исках да се връщат — изхлипах задавено.

— Знам.

— Не ме е грижа колко са могъщи, не ги…

— Да, знам.

Тя ме люля бавно и дълго.

— Хората ги наричат дарба — обади се след известно време. — Ама че глупост!

Два-три дни след това стоях заслушана в барабаненето на дъжда по прозорците в стаята за гости, пред мен на леглото беше раницата ми. Бях натикала в нея повечето от вещите си и сега се опитвах да мисля въпреки болките в гърба и краката. Трудно свиквах със завръщането на дарбата.

— Аза ме помоли да говоря с теб — каза ми Има. Беше се облегнала на рамката на вратата, облечена цялата в бяло. — Иска да приемеш пост в новото шотетско правителство.

— Защо теб моли? Ти знаеш не по-зле от мен, че за народа ни е най-добре властта никога повече да не попада в ръцете на някой Ноавек.

— Нищо подобно не знам — отвърна тя и стисна ръба на блузата си между чистите си и подрязани нокти. — Между нас все още има доста поддръжници на Ноавек. Те дори ще ни сътрудничат, ако настаним наследник от рода на висок пост. Сега се нуждаем от единство.

— Има един проблем обаче. Аз не съм наследник на Ноавек.

Има махна с ръка.

— Няма нужда да се научава това.

Системата на управление, която Аза беше предложила, беше смесица от народни представители и монархия, а монархът — това щях да бъда аз, ако тя получеше своето — назначаваше пълномощник, който да държи цялата власт с помощта на съвет. От мен не се искаше да управлявам в смисъла, в който бяха управлявали баща ми и Ризек, но аз пак обмислях предпазливо. Какви ли не злини се струпваха на главите ни, когато семейството ми беше на власт.

— Ами Вакрез? — попитах аз. — Той е Ноавек. Истински. И освен това е зрял мъж.

— Искаш да ме накараш да го кажа — въздъхна Има.

— Кое да кажеш?

Тя извъртя очи.

— Че според мен си по-добрата възможност от Вакрез. Той се остави да бъде пионка както в ръцете на Лазмет, така и на Ризек. Липсва му… твърдост.

Повдигнах и двете си вежди.

— Това похвала ли беше?

— Не я взимай присърце — отвърна Има.

Усмихнах се под мустак.

— Добре, приемам.

— Какво? Само защото те похвалих ли?

— Не. — Погледнах през прозореца към вадичките дъжд по стъклото, към черния облак от сенки на потока, който закриваше Воа. — Защото вярвам на преценката ти.

Тя се изненада за миг.

После кимна, обърна се и си тръгна мълчаливо.

Тя все така не ме харесваше, но беше възможно и да не ме мрази. Засега това ми стигаше.

Глава 55

Акос

Акос вървеше по издигнатата пътека, която пазеше фермерите от тихоцветите. Шотетските нашественици бяха опожарили половината от посевите този сезон, но фермерите пак бяха на полето и с дебели ръкавици се грижеха за това, което беше оцеляло. Имахме късмет, казваха те, че шотетците дойдоха, след като обрахме цветчетата, защото, за да оцелеят, тихоцветите се нуждаеха единствено от корените. Хесанските посеви щяха бързо да се съвземат.

Храмът, от друга страна…

Акос още не можеше да погледне нататък. На мястото, където на лунната светлина някога блестеше куполът от червено стъкло, сега зееше огромно празно място. Шотетците го бяха разрушили. Бяха избили повечето послушници в храма. Плъпнаха на рояци по улиците на града. Две седмици по-късно местните още не можеха да погребат телата на мъртъвците. А те бяха предимно войници, благодарение на смелия послушник, който беше бил тревогата, но имаше и немалко цивилни.