Акос не смееше да слезе в града. Можеха да го познаят или пък ръкавът му можеше да се завърне и да разкрие белезите. Можеха да го нападнат, ако узнаеха кой е. Да го убият даже. Той не би ги винил. Беше вкарал шотетците в храма.
Не можеше да понася гледката на разрушения храм. Малкото кадри, които виждаше в новините, му бяха предостатъчни.
Затова се разхождаше само през полетата с тихоцвет, навлечен с най-топлите си дрехи, макар че в Тувхе сега беше най-топлото време. Полетата бяха безопасни. Дори сега белите цветчета на непорочничето се откъсваха от стъблата му и политаха във въздуха. По земята имаше дебел слой жълт прах от завистник. Всичко наоколо щеше да тъне в повехнала печал, докато пак дойдеше Угасването, но на него това му харесваше.
Скочи от издигнатата пътека на пътя. По това време на годината, когато снегът се размекваше, нощем всичко се заледяваше и той трябваше да стъпва внимателно. Кукичките на подметките на ботушите му не се захващаха винаги и той лесно губеше равновесие, тъй като едната му ръка беше превързана през рамото. Предпазливите му крачки го отведоха на запад до перестата трева, където самотна и сигурна се гушеше семейната му къща.
Ховърът на Киси не беше паркиран на предната поляна. Когато идваше да го навести, тя го оставяше в града и вървеше пеша до къщата, за да не я види никой. Никой не знаеше, че Акос е тук, иначе досега да са го арестували. Беше убил Лазмет Ноавек, но беше вкарал шотетските войници в храма на Хеса. На ръката си имаше белег на смъртта. В стаята му имаше броня. Той говореше езика на откровението. Сега беше прекален шотетец за тувхийците.
Когато влезе, изпод вратата на кухненската врата светеше и той разбра, че Киси е дошла. Майка му беше идвала да го види в болницата. Влезе в стаята, а той се разкрещя неистово насреща ѝ и дотолкова се разгорещи, че докторите помолиха Сифа да си върви. Киси беше обещала да не я пуска в къщата, преди да се е подготвил за срещата им. Което, мислеше си Акос тайно, нямаше да стане никога. Беше свършил с нея. С това, което беше причинила на Сайра. С това как се беше дръпнала настрана от страданията му. Как ловко го беше накарала да убие Вас. С всичко.
Тропна с крака, за да изтръска леда от ботушите си, после ги разхлаби и ги изсули на вратата. Разкопча каишките и копчетата на палтото от кутях, свали шапката и предпазните очила. Беше забравил колко време му трябва, за да се облече и съблече тук. Беше свикнал с умерения климат във Воа.
Сега Воа тънеше в мрак. Черен като огранското небе над центъра на града, небесният купол изсветляваше до сиво в покрайнините до старата казарма. В новините не даваха обяснение, Акос също нямаше свое. Никой не знаеше нищо за случилото се там.
Това, което се случваше в момента обаче, се въртеше непрекъснато по новините. Шотетските изгнаници бяха признати за официалното правителство на страната под формата на временен съвет, докато се подготвят изборите. Шотет се беше договорил да получи статут на държава. Бяха разменили легитимността срещу земята си и сега евакуираха Воа. Огранците им бяха дали едно парче земя, по-голямо от Воа и много по-опасно, и преговаряха за условията на огранско-шотетското съжителство.
А и други неща се мътеха в Съвета. Говореше се за разкол. Верните на ориста планети се отделяха от светските, оракулите бягаха от едните към другите. Половината галактика щеше да живее без знание за бъдещето, а другата половина щеше да се вслушва в мъдростта на оракулите. Такова разделение съществуваше и у самия Акос и мисълта, че галактиката ще се разцепи, го измъчваше, защото това означаваше, че и той самият ще трябва да избере страна, а не искаше.
Но така беше устроен светът — понякога раните бяха твърде дълбоки, за да зараснат. Понякога хората не искат да се помирят. Понякога, въпреки че едно решение създаваше още повече трудности, отколкото в началото, хората пак избираха него.
— Ки? — повика той, след като окачи зимните си дрехи.
Извървя тъмния тесен коридор до кухнята и надникна на двора да види дали жар-камъните още светят.
— Здравей! — поздрави го нечий глас от всекидневната.
Има Зецивис седеше до камината. На една ръка разстояние от мястото, където беше умрял баща му. Бялата ѝ коса се спускаше свободно около лицето ѝ, беше елегантна както винаги, дори беше облечена в бронята си, която имаше цвета на пясък.
Той се сепна повече от вида ѝ, отколкото от гласа ѝ и се сви до стената. А сетне, засрамен от реакцията си, се отблъсна оттам и се насили да застане лице в лице с нея. Така беше от смъртта на Лазмет.