— Извинявам се. Не можах да измисля по-добър начин да те предупредя — рече Има.
— Какво… — Той пое няколко пъти дъх. — Какво правиш тук?
Тя бегло се усмихна.
— Какво, няма ли да кажеш „Ах, ти си жива, колко се радвам“?
— Аз…
— Шшшт! Всъщност не ме интересува. — Тя се изправи. — Изглеждаш по-добре. Храниш ли се?
— Аз… да.
Всеки път, когато напоследък погледнеше храна, си спомняше за онова, което стори на Джорек, и едва успяваше да преглътне и един залък, все едно колко гладен беше. Насилваше се да хапне по нещо, защото не обичаше да се чувства изтощен, слаб и крехък. Но всеки път му беше трудно.
— Дойдох да те измъкна оттук — обяви Има.
— Това е моята къща — отвърна той.
— Не е твоя, на родителите ти е. Тук е умрял баща ти, в сянката на града, в който повече не можеш да стъпиш, защото някои страни на самоличността ти станаха известни на всички. Това място не е добро за теб.
Акос скръсти ръце на корема си, стисна ги силно. Тя беше изрекла на глас онова, което вече му беше известно, което беше разбрал още когато Киси го доведе тук след нападението. Леглото, в което беше спал, беше точно до това на Айджа, а Айджа беше заминал, изгубил се беше по улиците на Воа, за да не го види никой повече. Всекидневната продължаваше да му напомня за бащината му кръв. А разрушеният храм…
Така…
— И къде да отида? — попита той шепнешком.
Има стана и се приближи бавно към него, сякаш доближаваше животно.
— Ти си шотетец. Макар и не само. Все още си тувхиец, син на оракул, Кересет — всичко това едновременно. Но не можеш да отречеш, че шотетската жилка я има в теб. — Тя внимателно вдигна ръка на рамото му. — Ние искаме да дойдеш с нас.
— Ние? — Той изсумтя, преглътна паренето, което блесна в очите му. — Ами Ара и Сайра? Те не ме искат.
— Не вярвам на ушите си! Мисля, че не познаваш момичето си. Нито Ара, стига да ѝ дадеш време.
— Аз не…
— За бога, момче, иди в кухнята — рязко му се сопна Има.
До кухненската маса, на същата онази маса, където като дете беше разтварял учебниците, за да си напише домашното преди вечеря, където се беше качвал, за да посипе жар-камъните с червен прах от тихоцвет, където се беше научил да кълца, реже и счуква билките за болкоуспокояващите, седеше Сайра.
Гъстата ѝ къдрава коса беше събрана на една страна, а другата половина на главата ѝ блестеше в сребристо.
Ръката ѝ — увита в бронята.
Очите ѝ — черни като Космоса.
— Здравей! — поздрави го тя на тувхийски.
— Здравей! — отвърна той на шотетски.
— Киси ни вкара тайно в Тувхе — обясни тя. — Граничната охрана е затегната в момента.
— Да, вярно.
— Сега съм по-добре и довечера с Има ще отлетим за Огра.
— Ти… — Акос преглътна мъчително. — Какво стана?
— Мракът на Воа? Мое дело е. На сенките ми. — Тя се усмихна малко смутено. Това не беше спокойната усмивка, която щеше да му хвърли преди няколко месеца, но беше повече от очакванията му. Вдигна ръката си, показа му черните, гъсти сенки, които още се носеха по кожата ѝ. — Толкова много сили вложих, че изчезнаха за седмица. Помислих си, че може да е завинаги. Останах съкрушена, когато се върнаха. Но сега… свиквам. Както винаги.
Акос кимна.
— Отслабнал си — рече тя. — Има ми разказа какво е било. С Лазмет. С теб.
— Сайра…
— Аз го познавам, нали знаеш. Виждала съм, чувала съм. — Тя затвори очи, поклати глава. — Знам.
— Сайра — повтори той. — Толкова… нямам думи…
— Всъщност има много думи. — Тя стана от масата, прокара пръстите си по дървото, докато я заобикаляше. — На шотетски думата означава „разкаяние“, но на золдски има три думи. Една за обида, една за обикновено извинение и една, която означава нещо в духа на „с това, което сторих, отрязах парче от себе си“.
Акос кимна, без да може да отговори.
— Мислех, че няма да мога да ти простя, че ми липсва великодушие. Все пак той беше на път да ме убие, а ти само стоеше.
Акос трепна.
— Не можех да помръдна. Бях… скован. Вцепенен.
— Знам — рече тя и застана пред него с намръщено чело. — Акос, не помниш ли какво крия под тази броня? — Тя обгърна предпазителя на предната част на ръката си. — Когато ти показах тези белези, ти помисли ли си, даже за секунда, че съм направила нещо, което не може да бъде простено?
Сърцето на Акос биеше учестено, силно, както когато изпадаше в паника, а той не разбираше защо.