— Радвам се — отвръщам аз.
За да я успокоя, опитвам върху нея едно от любимите си усещания — вода, което е странно, понеже съм отраснала на ледена планета и не знам много за водата. Но в храмовото подземие в Хеса имаше горещ извор, който подсилваше виденията на оракулите, и мама веднъж ме беше завела там, за да се науча да плувам. Долу беше тъмно като в гроб, но горещата вода ме обгърна като мека, ала тежка коприна. Загръщам Исае с тази тежка коприна и виждам как напрегнатите ѝ рамене се отпускат. Изучавам я бавно и сега, когато напуснахме малкия шотетски кораб, ми е по-лесно.
— Той беше син на механика на кораба, където ме отгледаха — казва тя и търка очи с опакото на ръката си. Търговският кораб вечно странствал и никога не се задържал на едно място задълго. Най-доброто скривалище за човек като нея. — Той също беше там по време на атаката. Изгуби баща си. А също и много от приятелите си.
— С какво се занимава сега? Още ли е механик?
— Да. Тъкмо привършваше работата си на една горивна станция наблизо. Съвсем навреме.
Дали заради мисълта, че се нуждае от друг човек, макар че аз съм тук, или пък от чиста ревност, но този Аст не ми харесва. И хич не знам той какво ще си помисли за мен.
Сякаш мисълта за него телепатически го призовава, защото в този миг вратата иззвънява. Когато Исае отваря, на прага стои някакъв тип от Съвета и очите му се плъзват по голите ѝ крака. Зад гърба му широкоплещест мъж държи две големи брезентови раници. Той прокарва дланта си покрай рамото на човека от Съвета и с жужене от ръкава му излита нещо, което прилича на бръмбар.
— Паза! — възкликва Исае, когато бръмбарът кацва на протегнатата ѝ длан.
Буболечката не е истинска, изработена е от метал и постоянно цъка. Това е робот водач, който помага на слепите да се придвижват. Аст накланя главата си към него, проследява звука и стоварва раниците си в стаята. С кацналия на кокалчетата ѝ бръмбар Исае се хвърля да го прегърне.
С дарбата си тя не може да заличава хорските спомени като Ризек, но може да ги вижда. Понякога даже когато не иска. Затова разбирам, когато забожда нос в рамото му и го помирисва. Веднъж ми беше казала, че миризмите са много специални за нея, защото са обвързани здраво с паметта — те превръщат в тънка струйка прилива от спомени, който вижда, щом докосне някого. И така ги овладява.
Забелязвам очите на Аст чак когато той примигва. Пръстен от светлозелена светлина опасва ирисите му, а зениците му са обградени с бяло. Това са механични импланти. Движат се насечено. Надали вижда кой знае колко добре с тях, може би достатъчно, за да се придвижва, нали все пак са прибавка като бръмбара, който Исае нарече Паза.
— Хубава нова машинка — казва му Исае.
— Да, това е най-новата мода на Отир — изрича напевно и провлечено той с диалекта си от периферията. — Всеки с поне някакво положение в обществото си вади очите с нож за масло и ги заменя с машинките.
— Вечно саркастичен — засмива се Исае. — Помагат ли изобщо?
— Малко. Зависи от светлината. — Аст свива рамене. — Хубаво си се разположила тук. — Той щраква с пръсти и буболечката литва из стаята. Закръжава по периметъра ѝ и на всеки ъгъл изсвирва. — Широко е. Мирише на чисто. Учуден съм, че не носиш корона, канцлер.
— Не ми отиваше на костюма. Ела, запознай се с приятелката ми Киси.
Бръмбарът полита с жужене към мен, завърта се в бързи кръгове около главата, раменете, корема и краката ми. Опитвам се да чуя как цъкането разкрива ръста и очертанията ми на Аст, но ухото ми не е приучено.
Облечен е с няколко ката дрехи, така че не знам кое какво е. Дали качулката е част от якето му, или от суитшърта под него? Колко блузи с къси ръкави е навлякъл — две или три? На хълбока му, където трябва да има нож, виси отвертка.
— Аст — почти изсумтява той.
Подава ми ръка и ме чака да пристъпя и да я стисна. Правя го.
— Киси.
Кожата му е топла, ръкуването — стегнато, не много силно. По усет избирам усещане от потока за него — горещи вълни като трептения на въздуха.
Повечето материи действат върху хората, когато са поне малко спокойни, но най-много обичам да използвам такива, които не могат да бъдат усетени. Ако съдя по лекото му смръщване, той разбира, че нещо не е наред.
— Хей — подвиква ми. — Какво става?
— О, извинявай. Трудно ми е да владея дарбата си.
Винаги пускам тази лъжа. Приспива хорската бдителност.
— Киси е дъщеря на тувхийския оракул — информира го Исае.
— Действащ оракул — поправям я, без да се замисля.