— Нима има различни видове? — свива рамене Аст. — Не знаех. Нали си нямаме оракули в периферията. Нито орисана аристокрация.
— Орисаните семейства не са аристокрация на Тувхе — възразявам аз. — Те всъщност са хора без късмет.
— Без късмет. — Аст повдига вежди. — Да разбирам ли, че ориста ти не среща одобрението ти?
— Съвсем вярно — отвръщам тихо.
Той подръпва долната си устна. Един от ноктите му е толкова посинял, че изглежда като оцветен с лак.
— Прощавай — казва след малко. — Не исках да слагам пръст в раната.
— Няма нищо.
Лъжа го и имам усещането, че това е ясно и на двама ни, но той не настоява.
Исае изважда роклята си и я нахлузва през глава, закопчава полата ѝ отпред, но не си прави труда да довърши останалите десетина копчета, които минават над блузката ѝ.
— Сигурно си се досетил, че не те повиках тук, за да ми носиш старите вещи.
Исае скръства ръце. Заговаря важно, изпъчва се като канцлер. Виждам, че Аст забелязва промяната. Видът му е почти уплашен, очите му се въртят насам-натам.
— Искам помощта ти. За неопределено време. Не знам с какво се занимаваш, какво оставяш назад. Но малко хора останаха, на които мога да се доверя, може би всичките са в тази стая, и…
Той вдига ръка да я спре.
— Стига, престани. Разбира се, че ще остана. Колкото ти е необходимо.
— Наистина ли?
Той ѝ подава ръката си и когато тя я поема, Аст я улавя за палеца, какъвто е войнишкият обичай. Притиска сключените им длани в сърцето си, като че ли дава клетва, само че според мълвата племето от периферията не се кълне във вярност, освен ако не пръсне слюнка от устата.
— Съжалявам за сестра ти. Виждал съм я само веднъж, но я харесвах.
По свой начин това е красиво казано. Прямо и честно. Разбирам защо тя го харесва. Опитвам ново усещане за него — прегръдка около гърдите му. Здрава, но ободрителна.
— Това вече е смущаващо, Киси — подхвърля той. — Няма ли как да я изключиш?
— Дарбата на брат ми може да я спре, но досега не съм открила нищо друго.
За първи път срещам човек, който така силно усеща дарбата ми. Бих го питала каква е неговата, ако това не беше толкова неучтиво.
— Не се ядосвай, Аст — намесва се Исае. — Киси много ми помага.
— Е, добре. — Той се насилва да ми се усмихне. — Мнението на Исае ми казва всичко за един човек.
— На мен също — отвръщам аз. — Чувала съм доста разкази за кораба, на който сте отраснали.
— Сигурно ти е казала, че миришеше на крака.
— Да, каза ми. Но разбрах също, че по свой начин е бил очарователен.
Исае протяга ръка и сплита пръстите си с моите.
— Сега тримата сме срещу галактиката. Дано сте готови.
— Не драматизирай толкова нещата — подмята Аст.
Тя свива устни, стиска здраво ръката ми и тихо произнася:
— Не драматизирам.
Глава 8
Киси
От време на време ме осенява мисълта, че където и да отидат, повечето хора не намират приятели. С мен е обратното. Щабквартирата на Съвета е като всяко друго място — хората копнеят да ги чуеш, нищо че и да имат какво да кажат, то е скучно. А през повечето време направо убийствено скучно.
Обаче понякога така се научават полезни неща. Тази сутрин на опашката в стола жената зад мен, която трупа на камара синтетични яйца в чинията си и ги полива с някакъв зелен сос, ми разказва, че на второто ниво има оранжерия, засята с цветя от цялата слънчева система, и отделна стая за всяка планета. Вдъхвам парата от варената каша и при първа възможност поемам натам. Много време мина, откакто не съм виждала цвете.
Ето как се озовавам в коридора пред стаята на Тувхе. Ъглите на прозорците са поръсени със скреж. Ще ми трябва защитно облекло, за да вляза, затова приклякам отвън до китка завистници, които растат до вратата. Цветчетата са жълти и имат форма на сълза, но ако пипнеш някое, когато е узряло, то пръска облак ярък прашец. Ако съдя по издутите им коремчета, тези са готови да се разпукат.
— Знаеш ли, колкото и да се мъчим, не успяваме да отгледаме тук тихоцвети — изрича глас откъм гърба ми.
Мъжът е стар, дълбоки бръчки обрамчват очите и устата му, олисялата му глава лъщи на темето. Като всички чиновници в Съвета и той е облечен в светлосиви панталони и тънък сив пуловер. Кожата му също изглежда почти бледосивкава, като че ли вятърът е духал насреща му на грешната ливада на Золд. Ако се напъна, сигурно ще отгатна откъде е родом, по бледолилавия цвят на очите му — единственото забележително нещо у него, доколкото виждам.
— Така ли? — Изправям се. — Какво се случва, когато опитвате? Умират ли?