— Винаги ли си приписваш убийства, които не си извършил сам? — казва Исае. — Защото последния път, когато те гледах, друг държеше ножа на платформата.
Очите на Ризек светват.
— Чудно ми е дали някога си убивал със собствените си ръце, или други са вършили цялата работа. — Тя накланя глава. — Други, на които, за разлика от теб, не им е липсвало мъжество.
Това е шотетска обида, чието унижение един тувхиец даже няма да разбере. Ризек обаче я схваща и очите му я пронизват.
— Госпожице Кересет — подема той, без да ме поглежда, — толкова много си приличате с по-големия ти брат. — Чак сега ми хвърля едно око да ме прецени. — Не ти ли е любопитно какво стана с него?
Ще ми се да отвърна хладно, все едно Ризек не значи нищо за мен. Ще ми се да издържа спокойно погледа му. Ще ми се безбройните ми фантазии за мъст да оживеят ненадейно като тихоцветите в деня на Цъфтежа.
Отварям си устата, но от нея не излиза ни звук.
Добре, мисля си, и пускам гръм от дарбата си, все едно съм плеснала с ръце. Вече знам, че не всички могат да контролират своите като мен. Иска ми се само да овладея онази част, която ми пречи да казвам каквото желая.
Когато дарбата ми го връхлита, той се отпуска. Върху Исае не действа, или поне аз не виждам да действа, но може би ще развърже неговия език. А и каквото и да беше намислила тя, явно искаше най-напред той да се разприказва.
— Баща ми, великият Лазмет Ноавек, ми казваше, че хората могат да служат като оръжия, ако се научиш как да ги владееш, но най-доброто оръжие си оставаш самият ти. Винаги съм приемал това сериозно. Някои от убийствата, които съм заповядал, са били извършени от други, канцлер, но бъди спокойна, тези кончини пак са си мои.
Той се обляга напред върху коленете си и сключва ръце между тях. Само една педя го дели от Исае.
— Ще отбележа живота на сестра ти върху ръката си. Тя ще бъде хубав трофей в колекцията ми.
Ори. Спомням си какъв чай пи на сутринта (харвова кора за сила и бистър ум) и колко я дразнеше счупеният ѝ преден зъб. Чувам и напевите на шотетците в ушите си: смърт, смърт, смърт.
— Сега всичко е ясно — обявява Исае.
Тя му подава ръка. Ризек я поглежда особено и нищо чудно — що за човек иска да се ръкува с мъжа, който току-що си е признал, че е заповядал да убият сестра ѝ? Че и се гордее с това?
— Ти наистина си особена. Явно не си обичала много сестра си, щом сега ми подаваш ръка.
Виждам как кожата на другата ѝ ръка се опъва над кокалчетата. Тя разтваря юмрук и бавно приближава пръсти към ботуша си.
Ризек поема подадената му ръка, сетне замръзва с ококорени очи.
— Напротив, обичах я повече от всеки друг.
Исае го стиска здраво, забива ноктите си. А през това време лявата ѝ ръка се стрелва към ботуша ѝ.
Аз съм твърде зашеметена, за да разбера какво се разиграва пред очите ми, преди да е станало прекалено късно. С лявата си ръка тя изважда един нож от ботуша си, където го е пристегнала за крака си. С дясната дърпа Ризек напред. Човек и нож се срещат, тя натиска и гъргорещият стон ме отнася в дневната ми, в юношеството ми, към кръвта, която търках от дъсчения под, ронейки сълзи.
Ризек се свлича и кръвта му тече.
Блъскам с ръка дръжката на вратата и излизам в коридора. Препъвам се, ридая, викам, тропам по стените — не, нищо подобно, дарбата не ми позволява.
Накрая ме оставя да извикам слабо веднъж.
Глава 3
Сайра
Хукнах по посока на вика на Киси Кересет и скочих долу, без да губя време със стълбата, която води под палубата. Акос ме следваше по петите. Насочих се право към килията на Ризек, защото знаех, естествено, че той е виновникът за всичко, което води до писъци на този кораб. Видях как Киси се подпира на стената в коридора, а вратата на склада отсреща ѝ зее отворена. Зад нея в другия край на кораба отгоре се спусна привлечената от същия шум Тека. Исае Бенесит стоеше в килията на Ризек, а под нея в хаос от крака и ръце беше брат ми.
В това имаше известна поезия — точно както Акос беше видял как животът се оттича на пода от баща му, така и аз наблюдавах как същото се случва с брат ми.
Мина време, докато умре — много повече, отколкото очаквах. Предположих, че това е нарочно. През цялото време Исае Бенесит стоеше надвесена над него с окървавения нож в ръка, с безизразни, но зорки очи. Тя се наслаждаваше на този миг на триумф над човека, който беше убил сестра ѝ.
Е, или поне един от хората, които убиха сестра ѝ, защото Айджа, който беше държал оръжието, беше още в съседната стая.