Но…
— Мълчи — каза си той и изсипа билките от кухненския шкаф в цедката. Нямаше ледоцвет, но той беше научил достатъчно за шотетските растения, за да приготви проста сънотворна смес. Само че сега не вложи никакъв майсторлък в работата си. Правеше всичко машинално, нагъна парчета корен от гарок в стрита на прах черупка от фензу и най-отгоре изстиска малко нектар за вкус. Дори не знаеше имената на растенията, от които беше направен нектарът, и докато беше в казармата извън Воа, беше навикнал да нарича крехките цветчета „кашоцвети“, защото лесно се разпадаха, но така и не научи името им. На вкус бяха сладки и това като че ли беше единствената полза от тях.
Когато водата кипна, той я изля през цедката. Извлекът, който се получи, имаше мътнокафяв цвят и беше идеален да скрие жълтото успокоително. Майка му му беше казала да свари сънотворен чай на Исае, а той даже не беше попитал защо. Не го интересуваше, стига да не му се мяркаше пред очите. Не можеше да избяга от картината как тя стоеше и гледаше шурналата кръв на Ризек Ноавек, сякаш това беше някаква театрална забава. Исае Бенесит може и да имаше лицето на Ори, но по нищо друго не приличаше на нея. Той не можеше да си представи Ори да стои и да гледа как някой човек издъхва, все едно колко омразен ѝ беше.
Щом отварата стана готова, той я смеси със сънотворното и я занесе на Киси, която седеше сама на пейката пред кухнята.
— Мен ли чакаше? — попита я.
— Да, мама ми каза да дойда.
— Добре. Ще занесеш ли чая на Исае? Той ще я приспи.
Киси повдигна веждите си.
— Да не пиеш от него — добави той.
Тя протегна ръка, но вместо да вземе чашата, го хвана за китката. Погледът в очите ѝ се смени, изостри се, както ставаше винаги, когато неговата дарба задушаваше нейната.
— Какво е останало от Айджа? — попита тя.
Цялото тяло на Акос се вцепени. На него не му се мислеше за това какво беше останало от Айджа.
— Един човек, който е бил слуга на Ризек Ноавек — рече той злъчно. — Който мразеше мен, татко, а навярно теб и мама.
— Как е възможно? — Тя се намръщи. — Не може да ни мрази само защото друг е напълнил главата му с нови спомени.
— Ти си мислиш, че аз знам? — изръмжа Акос.
— Тогава може би…
— Той ме държеше притиснат в земята, докато друг ме изтезаваше.
Акос бутна чашата в ръцете ѝ. Горещият чай се плисна по пръстите им. Киси се отдръпна рязко и обърса ръце в панталоните си.
— Опарих ли те? — кимна той.
— Не.
Мекотата, която дарбата ѝ придаваше, се върна на лицето ѝ. Акос не желаеше никаква нежност, затова ѝ обърна гръб.
— Нали отварата няма да ѝ навреди? — Киси почука с нокът по чашата, за да може той да чуе звънтенето на порцелана.
— Не, ще ѝ попречи да пакости.
— Тогава ще ѝ дам да я изпие.
Акос изсумтя леко. В раницата му имаше още малко сънотворни и може би трябваше да вземе от тях. Никога не се бе чувствал толкова изтощен, като полудовършена плетка, през чиито нишки се провира светлината. Най-лесно щеше да му бъде да заспи.
Но вместо да се упои, докато потънеше в забравата на съня, той извади от джоба си едно изсъхнало цветче тихоцвет и го тикна между зъбите и бузата си. То нямаше да го приспи, но поне леко щеше да притъпи усещанията му.
Час по-късно Акос се беше отпуснал в нирваната на тихоцвета, когато Киси се върна при него.
— Свърших работата. Тя заспа.
— Добре. Да я вкараме в аварийната капсула.
— Аз тръгвам с нея. Ако мама не греши и ни чака война…
— Мама не греши.
— Да — съгласи се Киси. — В такъв случай, който е против Исае, е против Тувхе. Затова аз ще остана до моя канцлер.
Акос кимна.
— Доколкото разбирам, ти не искаш да дойдеш — рече Киси.
— Орисан предател, не помниш ли?
— Акос…
Тя клекна пред него. По някое време той беше седнал на твърдата и студена пейка, която миришеше на почистващи препарати. Киси облегна ръка на коляното му. Беше вързала буйната си коса назад, но един дебел къдрав кичур се беше измъкнал и падаше край лицето ѝ. Хубава беше сестра му, ликът ѝ имаше хладномургав цвят, който му напомняше на треланска керамика, доста подобен на цвета на Сайра, Айджа и Джорек. Познат.
— Не е необходимо да правиш нещо, което не желаеш, само защото мама ни възпита да бъдем верни на ориста, да се подчиняваме на оракулите и прочее. Ти си тувхиец. Редно е да дойдеш с мен. Остави войната на другите на тях самите, а ние ще се приберем у дома и ще изчакаме да премине. Никой няма нужда от нас тук.