— Нямаше те — каза той, без да се страхува, че може да се разтревожа, че ме следи. Истината беше, че този факт не ме притесняваше и дори не ме изненадваше.
— Бях на свиждане при майка ми. Ъ-ъ… тоест при жената, която се предполага, че ми е майка. — Поклатих глава, смутена от онова, което току-що бях казала. Помислих си да го излъжа нещо, но той вече като че ли ме познаваше по-добре от всеки друг. — Как трябва да ги наричам? Има ли име за нея?
— Обикновено името й върши работа — отвърна Фин и ме накара да се почувствам като пълен идиот.
— Да. Разбира се. — Въздъхнах дълбоко. — Е добре, бях при Ким. — Вдигнах очи към него. — Ти познаваш ли я? Искам да кажа… какво знаеш за нея?
— Честно казано, не много. — Фин като че ли не одобряваше липсата си на информация по този въпрос. — Ти винаги си говорила уклончиво за нея. И това е много объркващо.
— Значи ти не… — Не можах да продължа и смаяна открих, че всеки момент ще се разплача. — Тя знаеше, че не съм нейна дъщеря. Когато бях на шест, се опита да ме убие. Винаги ми казваше, че съм чудовище и че съм зла. И аз като че ли винаги съм й вярвала.
— Ти не си зла — каза Фин съвсем сериозно и аз му се усмихнах едва-едва, преглъщайки сълзите си. — Не можеш да останеш тук, Уенди.
— Сега вече е различно — отвърнах, извръщайки поглед от него. — Тя не живее тук и брат ми и леля ми са готови на всичко за мен. Не мога да тръгна просто ей така. И няма да го направя.
Фин ме погледна изпитателно, сякаш опитвайки се да разбере дали говоря сериозно. Ненавиждах се за това колко привлекателен го намирах и не ми харесваше въздействието, което имаше върху мен. Само начинът, по който ме гледаше, беше достатъчен да накара сърцето ми да забие лудо и стомахът ми да се свие.
— Разбираш ли от какво се отказваш? — попита Фин тихо. — Животът може да ти предложи толкова много неща, за които не предполагаш. Много повече, отколкото ще ти дадат тук. Ако Мат знаеше какво ти е отредено, той сам щеше да те изпрати.
— Прав си. Той би направил това, ако знаеше, че е за мое добро — признах аз. — И точно затова трябва да остана.
— Мислиш ли, че аз не искам онова, което е най-добро за теб? — попита Фин и в гласа му като че ли прозвуча затаена обич, което ме накара да потръпна. — Смяташ ли, че бих те тласнал към нещо, което няма да има добри последствия за теб?
— Не мисля, че знаеш кое е най-добро за мен.
Фин ме беше хванал неподготвена със загатването, че държи на мен и трябваше да си напомня, че това беше част от работата му. Всичко това. Той трябваше да знае, че съм в безопасност и да ме убеди да се върна у дома. А това беше съвсем различно от възможността да изпитва някакви чувства към мен.
— Сигурна ли си, че го искаш? — попита Фин кротко.
— Напълно. — Но в тона ми имаше повече увереност, отколкото чувствах.
— Бих искал да кажа, че те разбирам, но не мога — въздъхна Фин примирено. — Но мога да кажа, че съм разочарован.
— Съжалявам — казах тихо.
— Не е нужно да съжаляваш. — Той прокара пръсти през черната си коса. — Аз няма да идвам повече в училище. Струва ми се ненужно, а и не искам да смущавам заниманията ти. Трябва да получиш поне някакво образование.
— Какво? А ти не се ли нуждаеш от такова? — Сърцето ми се сви жестоко, когато осъзнах, че това може би беше последният път, когато виждах Фин.
— Уенди… — Фин се засмя безрадостно. — Мислех, че знаеш. Аз съм на двайсет години. Вече съм приключил с образованието си.
— Защо тогава… — Гласът ми заглъхна, когато се досетих какъв ще бъде отговорът му.
— Само за да те намеря, което и направих. — Фин сведе поглед и въздъхна. — Когато промениш решението си… — Той се поколеба за момент. — Ще те намеря пак.
— Ти си тръгваш? — попитах, макар това да се разбираше от само себе си.
— Щом ти си тук, и аз ще съм тук. Поне за известно време — обясни Фин.
— Колко време?
— Зависи. — Фин поклати глава. — Всичко при теб е толкова различно. Трудно ми е да кажа нещо определено.
— Ти непрекъснато повтаряш, че съм различна. Какво означава това? Какво имаш предвид?
— Обикновено чакаме подменените да станат няколко години по-големи от теб, дотогава вече разбирате, че не сте човешки същества — обясни Фин. — Когато следотърсачът ви намери, вие посрещате появата му с облекчение и нямате търпение да тръгнете с него.
— Защо тогава дойде при мен сега? — рекох.
— Заради честите ви премествания от място на място. — Фин махна с ръка към къщата. — Опасявахме се, че нещо може да не е наред. Затова дойдох да те държа под око, докато бъдеш готова и реших, че моментът може би е дошъл. Но изглежда, съм сгрешил.