— Не можеш ли просто да ми „внушиш“ да тръгна с теб? — попитах аз и част от мен сякаш се надяваше, че това е възможно.
— Не мога — Фин поклати глава. — Не мога да те заставям да дойдеш с мен. Ако това е твоето решение, аз трябва да го уважа.
Аз отхвърлях шанса да срещна истинските си родители, да науча семейната си история и да бъда повече време с Фин. Да не говорим за дарбите ми като внушението, за които Фин ми беше казал. Нямаше съмнение, че сама никога няма да мога да ги овладея и да ги разбера.
Спогледахме се и ми се прииска той да не беше толкова далеч от мен. Чудех се дали щеше да бъде уместно да го прегърна, когато вратата на стаята се отвори.
Мат беше дошъл да ме види. Щом зърна Фин, очите му проблеснаха. Скочих бързо и застанах пред Фин, за да попреча на Мат, ако се опиташе да го убие.
— Мат! Всичко е наред! — Бях вдигнала ръце.
— Нищо не е наред! — изръмжа Мат, влизайки в стаята. — Кой по дяволите е този?
— Мат, моля те! — Сложих ръце върху гърдите му в опит да го изблъскам назад, за да защитя Фин, но това беше все едно да се опитваш да изблъскаш тухлена стена. Той протегна ръка над рамото ми и посочи Фин, сипейки заплахи. Погледнах назад към Фин, който само се взираше безизразно в брат ми.
— Имаш наглостта да идваш тук! — крещеше Мат. — Тя е само на седемнайсет години! Не знам какво си мислиш, че правиш в стаята й, но не искам да имаш повече нищо общо с нея!
— Мат, моля те, спри! — умолявах го аз. — Той просто дойде да се сбогува с мен! Моля те!
— Може би трябва все пак да я чуеш — предложи Фин хладно.
Спокойствието му вбеси Мат. Той крещеше на Фин и очакваше реакцията му. Мат също беше прекарал ужасна нощ и не можеше да си представи, че някакъв хлапак може да се осмели да злоупотреби със сестра му. Но Фин просто стоеше там, сдържан и невъзмутим, въпреки желанието на Мат да го уплаши толкова много, че да не посмее повече да се доближи до мен.
Мат дори ме събори, спускайки се към него, и аз паднах по гръб на пода. Очите на Фин проблеснаха мрачно, когато Мат го блъсна в гърдите, но той не се помръдна от мястото си. Просто гледаше студено брат ми и аз знаех, че ако се стигнеше до сбиване, Мат щеше да бъде този, който ще пострада.
— Мат! — Аз скочих на крака.
Вече бях започнала да повтарям монотонно в ума си: Излез от стаята ми. Излез от стаята ми. Трябва да се успокоиш и да излезеш от стаята ми. Моля те. Не знаех доколко успешно щеше да бъде това, ако не го гледах в очите, затова го сграбчих за ръцете и го накарах да се обърне към мен.
Мат веднага се опита да се извърне, но аз го задържах. Улових погледа му и продължих да повтарям мантрата си, отново и отново. Най-накрая изразът на лицето му се смекчи и очите му станаха като стъклени.
— Ще изляза от стаята ти — каза Мат като робот.
И за мое голямо облекчение действително се обърна, излезе в коридора и затвори вратата след себе си. Не бях сигурна дали се беше отдалечил и с колко време разполагах, затова се извърнах към Фин.
— Трябва да си вървиш — казах задъхано и тогава видях, че на лицето му се беше изписала загриженост.
— Той често ли прави това? — попита Фин.
— Кое? — Нямах никаква представа за какво говореше, просто исках да го видя, че си отива, преди някой да е пострадал. — За какво говориш?
— Той те блъсна. Очевидно не може да контролира гнева си. — Фин заби ожесточено поглед във вратата, през която Мат току-що беше излязъл. — Той е неуравновесен. Не трябва да стоиш тук с него.
— Да, трябва да бъдете по-внимателни на кого оставяте бебетата си — промърморих и тръгнах към прозореца. — Не знам колко време имаме и затова трябва да си вървиш.
— Той вероятно никога повече няма да може да влезе в стаята ти — каза Фин разсеяно. — Сериозно, Уенди, не искам да те оставям с него.
— Нямаш голям избор! — Почувствах, че губя търпение и прокарах ръка през косата си. — Мат обикновено не се държи така и никога не би ме наранил. Имаше много тежък ден и освен това смята, че ти ме разстройваш, което всъщност е самата истина. — Постепенно се успокоих и осъзнах, че току-що отново бях използвала внушение върху Мат. Почувствах пристъп на гадене. — Мразя да му го причинявам! Това не е честно, нито е редно.
— Съжалявам. — Фин ме погледна искрено. — Знам, че направи това, за да го защитиш и вината е моя. Трябваше просто да си тръгна, но когато те блъсна… — Той поклати глава. — Просто реагирах инстинктивно.
— Той няма да ме нарани — обещах му аз.
— Съжалявам за безпокойството, което ти причиних.
Фин погледна към вратата и ми се стори, че действително не му се искаше да си тръгне. Сетне завъртя глава отново към мен и въздъхна тежко. Вероятно се бореше с импулса да ме хвърли на рамо и да ме вземе с него. Вместо това се мушна през прозореца и скочи долу на земята.