След това заобиколи живия плет на съседите и го изгубих от поглед. Продължих да гледам след него, надявайки се това да не означава, че няма да го видя повече. Имах все още колебания за онова, от което се отказвах, но не можех да причиня това на Мат.
Ужасната истина беше, че докато гледах Фин да си отива, изпитвах нещо по-силно от леко съжаление. Най-накрая затворих прозореца и дръпнах завесите.
Намерих Мат да седи на стълбите, объркан и ядосан. Като че ли му се искаше да ми се скара, но изглежда, не разбираше какво точно се беше случило. Затова просто се закле, че ще убие Фин, ако го види отново близо до мен и аз се престорих, че приемам това за нормално.
На другия ден в училище часовете се влачеха едва-едва. Непрекъснато се улавях, че се оглеждам за Фин, но от това не ми ставаше по-леко. В някаква степен ми се струваше, че последните няколко дни са били само лош сън и че ако вдигна глава, ще го видя да се взира в мен, както правеше винаги.
На всичко отгоре не можех да се разделя с чувството, че някой ме следи. На няколко пъти тилът ми настръхваше, сякаш усещайки върху себе си погледа на Фин, но когато се обърнех, там нямаше никой. Или поне никой, който си струваше да бъде забелязан.
У дома бях разсеяна и неспокойна. Извиних се, че няма да вечерям, и се качих в стаята си. Напразно надзъртах зад пердето с надеждата да видя Фин да се спотайва някъде наблизо. Всеки път, когато го потърсех с очи и не го видех, болката в сърцето ми ставаше по-силна.
Цяла нощ се мятах в леглото и се въртях, опитвайки се да реша какво да правя. Не знаех колко дълго Фин щеше да остане тук. Възможно беше мисията му да е приключила с намирането ми и сега вероятно щеше да тръгне по следите на някой друг.
Не бях готова за това. Не ми харесваше идеята той да продължи, оставяйки ме тук.
Към пет сутринта се отказах напълно да спя. Погледнах отново през прозореца и този път като че ли видях нещо. Той беше там, спотайвайки се наблизо. Трябваше просто да изляза, за да се уверя, че това е Фин и да поговоря с него. Не си направих дори труда да си сменя пижамата и да си среша косата.
Излязох бързо на покрива. Опитах да се хвана за клона, да се залюлея и да скоча долу, както правеше Фин. Но по някаква причина клонът се изплъзна от пръстите ми и паднах тежко на земята по гръб. Останах без въздух и гърдите ми бяха разтърсени от мъчителна кашлица.
Искаше ми се да остана да лежа на тревата още десетина минути, докато болката премине, но се страхувах, че Мат и Маги може да са чули нещо. Изправих се с мъка на крака, заобиколих живия плет и тръгнах към къщата на съседите.
Улицата беше напълно пуста. Обгърнах раменете си с ръце, за да се предпазя от студа, и се огледах. Знаех, че трябва да е някъде тук. Бях видяла нещо. Може би шумът от падането ми го беше изплашил и беше решил, че идва Мат.
Реших да продължа още малко надолу, оглеждайки моравата пред всяка къща в търсене на скрит следотърсач. Гърбът ме болеше от падането, коляното ми беше леко усукано и го чувствах някак странно. Така че закуцуках надолу по улицата по пижама в пет сутринта. Наистина бях изгубила ума си.
След това чух нещо. Стъпки? Някой определено ме следеше и съдейки по мрачните тръпки, които пробягаха по гърба ми, това не беше Фин. Трудно ми е да обясня откъде знаех това, но бях сигурна, че не греша. Обърнах се бавно.
6
Изчадия
Едно момиче стоеше на няколко крачки зад мен. Под светлината на уличната лампа тя изглеждаше зашеметяващо. Късо подстриганата й кестенява коса стърчеше на кичури, подобни на шипове. Полата й беше къса, а черното й кожено манто стигаше чак до прасците й. Подухна вятър, който отметна леко дрехата й назад и за момент си помислих, че прилича на някаква екшън звезда, сякаш беше излязла от „Матрицата“.
Но най-много ме изненада това, че беше боса.
— Е, добре… Ъ-ъ… тъкмо се канех да се прибирам — смотолевих, за да запълня неловкото мълчание, докато непознатата се взираше в мен.
— Уенди Евърли, мисля, че трябва да дойдеш с нас — каза тя с лукава усмивка.
— С вас? — попитах аз, но точно в този момент осъзнах, че зад мен имаше някой.
Не знам къде се беше спотайвал преди това, но изведнъж почувствах присъствието му зад себе си и погледнах през рамо. Висок мъж с тъмна коса, сресана назад, ме гледаше втренчено. Носеше манто, подобно на това, с което беше облечено момичето, и ми хрумна, че изглеждат много ефектна двойка.