Той ми се усмихна и точно тогава реших, че съм в беда.
— Много мила покана, но аз живея само три къщи по-надолу. — Посочих с ръка, сякаш допускайки, че те нямат никаква представа къде е домът ми. — Затова си мисля, че е по-добре да се прибирам, преди брат ми да тръгне да ме търси.
— Трябваше да помислиш за това, преди да излезеш — подхвърли мъжът ехидно.
Искаше ми се да направя крачка напред, за да увелича разстоянието помежду ни, но се боях, че точно това може да го накара да се нахвърли върху мен. Вероятно щях да се справя с момичето, но не бях толкова сигурна за него. Беше с цяла глава по-висок от мен.
— Вие следотърсачи ли сте? — попитах. Нещо в поведението им, начина, по който ме гледаха, и настояването им да тръгна с тях ми напомняше за Фин.
— Ти май си доста схватлива. — Момичето ми се усмихна широко, но това не ми подейства особено успокояващо.
Дори и да бяха следотърсачи, бяха различни от Фин. Или може би бяха ловци на глави или похитители, или просто обичаха да насичат малки момичета на парчета и после да ги захвърлят в канавката. Полазиха ме тръпки на ужас, но се опитах да го прикрия.
— Е, беше ми приятно — подех аз, — но трябва да се приготвям за училище. Днес имам тежък тест и… — Понечих да си тръгна, но в този момент мъжът ме сграбчи болезнено за ръката.
— Не я наранявай! — настоя момичето и очите й проблеснаха. — Тя не трябва да пострада.
Тя не трябва да пострада. Добре. Ето поне една добра новина.
— Да, долу ръцете! — Опитах се да се измъкна от хватката му, но той отказа да ме пусне.
Бях решила, че няма да допусна да ме отведат където и да било. И понеже, изглежда, бяха получили инструкции да не ме нараняват, може би имах някакъв шанс да им се измъкна. Трябваше само да стигна няколко къщи по-надолу и щях да си бъда у дома, където Мат държеше пистолет под леглото си.
Забих лакът в корема на мъжа, колкото можех по-силно. Той се закашля от болка, сгъна се на две, но не ме пусна. Ритнах го през пищялите и се наведох да го ухапя по ръката.
Той изрева от болка и в следващия момент момичето се озова пред мен. Мъжът ме пусна, но тя се опита да ме сграбчи вместо него и затова трябваше да я ударя. За съжаление обаче юмрукът ми попадна в рамото й благодарение на бързата й реакция.
Мъжът ме улови през кръста и изгубих равновесие. Изпищях и го ритнах с всичка сила. Очевидно всичко това му дойде в повече и той ме пусна на земята.
Скочих моментално на крака, но той ме хвана отново за ръката, завъртя ме и ме обърна с лице към него, вдигна ръка и ме зашлеви толкова силно, колкото не бях удряна никога през живота си. Пред очите ми се спусна бяла мъгла и ухото ми писна. Мъжът ме пусна и аз се строполих назад на тревата.
— Казах ти да не я нараняваш! — просъска момичето.
Вратът ми пулсираше от силата на удара му, а болката в челюстта ми беше опустошителна. Чувствах някакво напрежение и в очните си дъна, но въпреки това се опитах да се изправя на крака. Той ме ритна, не достатъчно силно, за да ме нарани, но толкова, колкото да падна отново.
Останах да лежа на земята, взирайки се в небето, и осъзнах, че нямам никакъв шанс срещу тях.
— Не съм я наранил! Просто я укротявах! — изръмжа мъжът и погледна надолу към мен. — И ако не се вразуми, ще пробвам пак, този път по-силно.
— Нека просто да я вкараме в колата — каза момичето напрегнато.
Той се наведе с намерението да ме вдигне, но аз отблъснах ръцете му. Лежах по гръб, готова да се браня. Не се опитвах да го ритна, но нямаше да му позволя да се доближи до мен.
В отговор мъжът ме ритна по прасеца достатъчно силно, за да ми причини остра болка и трябваше да стисна зъби, за да не изкрещя. След това сложи коляно върху корема ми, притискайки ме към земята, за да не мога да се съпротивлявам.
Когато се опита да ме сграбчи, аз блъснах отново ръцете му, но той успя да улови китките ми и да ги задържи в едната си ръка.
— Спри! — нареди мъжът. Опитах се да освободя ръцете си, но той ги стискаше толкова силно, че имах чувството, че всеки момент костите ми ще изпукат. — Просто спри! Ще дойдеш с нас, колкото и да се съпротивляваш!
— Не мисля така! — чух заплашителният глас на Фин, идващ от неизвестна посока.
Извих шия, опитвайки се да погледна зад мъжа, който ме беше приковал към земята, но момичето стоеше между тях. Най-накрая съгледах Фин и никога през живота си не съм била толкова щастлива да видя някого.
— О, по дяволите! — изпъшка момичето. — Ако не беше се боричкал толкова време с нея, вече щяхме да сме далече от тук.