— Тя беше тази, която се боричкаше с мен! — оправда се мъжът.
— А сега е ред да опиташ с мен! — изръмжа Фин, гледайки го свирепо. — Дръпни се от нея! Веднага!
— Фин, не можем ли просто да поговорим? — каза непознатата подкупващо, пристъпвайки кокетно към него, но той дори не я погледна. — Знам как гледаш на дълга си, но сигурно можем да уредим някак нещата.
Тя пристъпи още една крачка към Фин, но той я блъсна толкова силно, че тя се препъна и падна назад.
— Не искам да се бия с теб, Фин. — Мъжът пусна ръцете ми и махна коляното си от корема ми. Аз се възползвах от възможността да се опитам да го ритна в слабините, при което той се завъртя инстинктивно и отново ме удари силно през лицето.
Преди да успея дори да изругая, Фин беше върху него. Претърколих се настрани, притискайки с ръка удареното си лице, поради което не виждах много добре какво става.
Нападателят ми беше успял да се изправи на крака, но аз чувах ударите, които Фин сипеше върху него. Момичето скочи на гърба му в опит да го спре, но Фин я удари с лакът в лицето и тя се просна отново на земята, държейки разкървавения си нос.
— Достатъчно! — Мъжът се беше свил, държейки ръце пред лицето си, за да се предпази от още удари. — Приключихме! Махаме се оттук!
— Побързайте да го направите наистина! — изкрещя Фин. — И ако ви видя отново близо до нея, ще ви убия!
Мъжът тръгна към момичето, помогна й да се изправи, после двамата се обърнаха и тръгнаха надолу по улицата към едно черно порше, което беше паркирано наблизо. Фин стоеше на тротоара пред мен и ги следеше с поглед, докато не видя колата да потегля с рязко ускорение. Когато се увери, че са си отишли, приглади косата си и ме погледна.
Аз все още лежах на земята и той коленичи до мен. Постави нежно длан върху ударената ми буза и аз почувствах леко парене, но досегът на ръката му беше прекалено приятен, за да я отблъсна.
Тъмните му очи бяха изпълнени с болка, докато ме оглеждаше и колкото и ужасно да беше онова, което бях преживяла, за нищо на света не бих искала да ми беше спестено, защото именно благодарение на тази случка сега той ме докосваше и ме гледаше по този начин.
— Съжалявам, че толкова се забавих. — Фин сви устни очевидно обвинявайки се, че не е дошъл по-скоро. — Спях и се събудих едва когато изпадна в паника.
— Облечен ли спиш? — попитах, гледайки обичайните му тъмни джинси и риза в тон с тях.
— Понякога. — Фин дръпна ръката си от лицето ми. — Знаех, че нещо се задава днес. Чувствах го, но не можех да го определя точно, защото нямах възможност да бъда толкова близо до теб, колкото бих искал. Не трябваше изобщо да спя.
— Не, не можеш да се обвиняваш. Аз сама съм си виновна за това, че излязох от вкъщи.
— Какво правеше тук? — Фин ме погледна с любопитство и аз извърнах глава смутена.
— Стори ми се, че те видях — признах тихо и лицето му помръкна.
— Трябваше да бъда тук — рече той едва чуто и след това се изправи. Протегна ми ръка и ми помогна да стана. Лицето ми леко се сгърчи, но се опитах да прикрия болката. — Добре ли си?
— Да, добре съм. — Направих усилие да се усмихна. — Малко ме боли, но иначе съм добре.
Той докосна отново бузата ми само с върховете на пръстите си, изпращайки тръпки по цялото ми тяло. Разгледа внимателно удареното място и след това срещнах очите му, тъмни и възхитителни. Именно в този момент осъзнах съвсем ясно, че съм „официално“ влюбена в него.
— Ще ти остане синина — промърмори Фин, отпускайки ръка. — Съжалявам.
— Вината не е твоя — настоях аз. — Аз съм си виновна. Постъпих глупаво. Трябваше да се досетя… — Гласът ми заглъхна. Щях да кажа, че е трябвало да се досетя, че е опасно, но как бих могла да предположа това? Нямах никаква представа кои са тези хора. — Кои са те? Какво искаха от мен?
— Витра — изръмжа Фин и погледна мрачно надолу по пътя, сякаш очакваше да се появят при произнасянето на името им. Той обходи хоризонта напрегнато с поглед и след това сложи ръката си на кръста ми, побутвайки ме леко. — Хайде. Ще ти обясня в колата.
— В колата? — Заковах се на място, така че дланта му се притисна по-силно към кръста ми, докато накрая той осъзна, че нямам намерение да ходя никъде. Ръката му се задържа на мястото си, но аз не можах да се насладя на това малко удоволствие, защото трябваше да му се противопоставя. — Няма да се кача в колата. Трябва да се прибера у дома, преди Мат да е разбрал, че ме няма.
— Не можеш да се върнеш там — каза Фин, сякаш се извиняваше за нещо, но гласът му прозвуча твърдо. — Съжалявам. Знам, че това противоречи на желанията ти, но там вече не си в безопасност. Витра те намериха и аз не мога да те оставя тук.