— Дори не разбирам какви са тези витра и освен това Мат… — Пристъпих неспокойно от крак на крак и погледнах назад към нашата къща.
Мат беше здраво момче, като за човек, но не бях сигурна дали можеше да се изправи срещу непознатите, които ме нападнаха. А дори и да можеше, не исках тези типове да се доближават до семейството ми. Ако нещо се случеше с Мат или Маги заради мен, никога нямаше да мога да си го простя.
— Уенди, трябва да побързаме — настоя Фин. Кимнах неохотно и му позволих да ме отведе.
Очевидно ми се беше притекъл на помощ тичешком, защото колата му все още беше паркирана пред дома му, две преки по-надолу. Небето започна да изсветлява. Знаех, че Мат всеки момент ще се събуди и затова ускорих крачка.
— Това ще разбие сърцето му — казах, преглъщайки бучката в гърлото си.
— Той би искал да бъдеш в безопасност — увери ме Фин и беше прав. Но Мат нямаше да знае, че ще бъда в безопасност. Той изобщо нямаше да подозира какво се е случило с мен.
— Имаш ли мобилен телефон? — попитах.
— Защо? — Фин продължаваше да се оглежда, докато вървяхме към колата. Той извади ключовете от джоба си и натисна дистанционното, за да я отключи.
— Трябва да се обадя на Мат и да му кажа, че съм добре — отвърнах аз. Минавайки пред мен, Фин отвори пасажерската врата и я задържа отворена, докато се кача. Когато седна зад волана, аз се обърнах към него: — Е? Мога ли да му се обадя?
— Наистина ли го искаш? — Фин изглеждаше изненадан от въпроса ми, докато палеше колата.
— Да! Разбира се, че го искам!
Фин включи колата на скорост и потегли бързо. Целият град все още спеше, с изключение на нас. Той погледна към мен, очевидно разколебан. Най-накрая бръкна в джоба си и извади телефона.
— Благодаря ти — усмихнах му се с признателност.
Докато набирах номера, ръцете ми трепереха и почувствах пристъп на гадене. Това щеше да бъде най-трудният разговор в живота ми. Държах апарата до ухото си, заслушана в звъненето и се опитах да успокоя дишането си.
— Ало? — чух сънливият глас на Мат. Той още не се беше събудил и не знаеше, че ме няма. Не знаех дали това беше за добро или за зло. Затворих очи и си поех дълбоко въздух. — Ало?
— Мат? — рекох уплашена, че ще затвори, ако не кажа нещо.
— Уенди? — Той моментално се разсъни и в гласа му се доловиха нотки на паника. — Къде си? Какво става? Добре ли си?
— Да, добре съм. — Бузата все още ме болеше, но иначе бях добре. А дори и да не бях, не можех да му го кажа. — Ъ-ъ… обаждам ти се, защото… заминавам и исках да знаеш, че съм в безопасност.
— Какво значи „заминавам“? — Мат беше станал и ходеше из стаята си. Чух го да отваря вратата, а след това и вратата на моята стая. — Къде си, Уенди? Трябва да се прибереш веднага!
— Не мога, Мат! — Потърках челото си и въздъхнах разтреперана.
— Защо? Има ли някой с теб? Фин ли те отведе? — изстрелваше Мат въпросите си. На заден план чувах гласа на Маги, която също питаше нещо. Той беше събудил и нея, докато ме търсеше. — Ще убия този малък негодник, дори ако само те пипне с пръст.
— Да, с Фин съм, но не е каквото си мислиш — казах глухо. — Бих искала да мога да ти обясня всичко, но не мога. Фин обаче се грижи за мен. И ще направи така, че да съм в безопасност.
— Защо, каква опасност те грози? — рече Мат рязко. — Аз се грижа за теб? Защо правиш това? — Той си пое дълбоко въздух и се опита да се успокои. — Ако сме сбъркали нещо, можем да поправим нещата, Уенди. — Гласът му стана дрезгав от мъка и имах чувството, че ще ми се скъса сърцето. — Моля те, Уенди!
— Не сте направили нищо лошо. — По лицето ми запълзяха тихи сълзи и се опитах да преглътна буцата, която беше заседнала в гърлото ми. — Нищо не сте сбъркали. Причината не е нито в теб, нито в Маги. Аз ви обичам и бих ви взела с мен, ако можех. Но не мога.
— Защо казваш непрекъснато „не мога“? Той насила ли те отведе? — изръмжа Мат. — Ще се обадя в полицията! Ще дойдем и ще те освободим!
— Не ме е отвел насила! — въздъхнах аз, питайки се дали не сбърках, като се обадих по телефона. Може би така направих нещата още по-тежки за него. — Моля те, не се опитвай да ме намериш. Няма да можеш и не искам да го правиш. Искам само да знаеш, че съм в безопасност, че ви обичам и че никога не сте сторили нищо лошо. Повярвай ми! Искам просто да бъдете щастливи.
— Уенди, защо говориш така? — Никога не бях чувала Мат толкова уплашен и не бях сигурна, но ми се струваше, че плаче. — Звучиш така, все едно никога няма да се върнеш. Не можеш да си отидеш завинаги. Ти… Каквото и да става, аз мога да се погрижа за теб. Ще направя всичко, каквото е необходимо. Само се върни, Уенди!