— Докато те следвам, да — кимна Фин.
— А пък твърдеше, че не си екстрасенс — смотолевих аз.
— Не, само казах, че не мога да чета мисли и наистина не мога. — Сетне въздъхна и добави: — Никога не съм имал представа за какво мислиш… Не долавям и всичките ти чувства. — Той забеляза смущението ми и продължи: — Само болката и страха. Аз трябва да бъда нащрек за ситуации, когато си в опасност, за да мога да ти помогна. Работата ми е да те защитавам и да те върна у дома.
— Как разбираш къде съм? Искам да кажа, преди да ме намериш?
— Майките обикновено пазят разни неща от времето, когато децата им са били бебета. Например, кичур коса — обясни Фин. — Аз долавям вибрациите от предмета, а и родителите по принцип имат обща представа къде са децата им. Когато се озова близо до теб, аз се натъквам на следата ти и това е всичко.
Обзе ме някакво топло чувство. Майка ми имаше неща за спомен от мен. Ким никога не беше съхранявала нещо мое, но някой друг го беше правил. Тя беше отрязала кичур от косата ми, когато съм била родена, и го беше пазила през всичките тези години.
— Затова ли ме зяпаше през цялото това време? — Спомних си как очите му бяха винаги приковани върху мен и как никога не разбирах какво се криеше зад тях.
— Да. — Нещо в отговора му ме смути. Не че лъжеше, а просто премълчаваше нещо. Помислих си дали да не го притисна, но имаше толкова много неща, които исках да науча.
— И… колко често правиш това? — попитах.
— Ти си ми единайсетата. — Фин ме погледна изучаващо и затова придадох на лицето си колкото може по-равнодушно изражение.
Бях малко изненадана от отговора му. Първо, работата му, изглежда, поглъщаше ужасно много време. Заради мен той беше живял в моя град две седмици и по някакъв начин бе успял да се запише в местното училище. От друга страна изглеждаше доста млад, за да е правил това единайсет пъти. И освен това беше смущаващо като си помислиш, че някъде там има толкова много подменени деца.
— Откога правиш това?
— Откакто навърших петнайсет — отговори Фин, изненадвайки ме за пореден път.
— На петнайсет? — Поклатих глава. — Не мога да повярвам. Искаш да кажеш, че си бил на петнайсет, когато родителите ти са те пратили по широкия свят да издирваш разни деца? И тези деца са ти се доверявали?
— Аз съм много добър в това, което правя — отвърна Фин невъзмутимо.
— И все пак. Всичко това ми се струва… нереално. — Умът ми отказваше да възприеме чутото. — И те всички ли тръгваха с теб?
— Да, разбира се — отговори той простичко.
— Винаги ли го правят? Искам да кажа с всеки? — продължих аз.
— Не, невинаги. Обикновено го правят, но невинаги.
— Но с теб винаги се връщат? — упорствах аз.
— Да. — Фин ме погледна отново. — Кое ти се струва толкова невероятно?
— Всичко ми се струва невероятно. — Напрегнах ума си, за да разбера какво ме смущаваше. — Чакай малко. Ти си бил на петнайсет? Значи никога… не си бил подменено дете. Това за всички ли се отнася? Как стават нещата при вас?
— Следотърсачите никога не са подменени. — Той се почеса по врата и сви устни. — Мисля, че е най-добре майка ти да ти обясни как стоят нещата с подменените деца.
— Защо следотърсачите никога не са подменени?
— Подготовката ни като следотърсачи трае много дълго — отговори Фин. — И младостта ни е предимство. Много по-лесно е да стигнеш до един тийнейджър, когато си тийнейджър, отколкото когато си на четирийсет.
— Изграждането на доверие е важна част от онова, което правите — отбелязах аз, докато в главата ми се въртяха някои нови подозрения.
— Да, така е — призна Фин.
— Значи на танците, когато се държа като пълен кретен, ти градеше доверие помежду ни? — казах аз натъртено.
— Не. Тогава поставях дистанция между нас. — Беше забил поглед в предното стъкло, а лицето му беше съвършено безизразно. — Не трябваше да те каня да танцуваме. Опитвах се да поправя грешката си. Нуждаех се от доверието ти, но всичко друго щеше да бъде подвеждащо.
Всичко, което се беше случило между нас, не беше истинско и той просто се беше опитвал да ме върне в общността. Задължението му беше да ме пази, да ме накара да го харесвам и когато бе забелязал увлечението ми по него, просто ме беше сложил на мястото ми. Толкова болеше, че само преглътнах и се вторачих в прозореца.
— Съжалявам, ако съм те наранил — рече Фин тихо, виждайки огорчението ми.
— Не си го слагай на сърце — отвърнах хладно. — Просто си вършел работата си.
— Знам, че ме иронизираш, но наистина е така. — Той замълча за момент. — И все още я върша.