— Е, много си добър в нея. — Скръстих ръце и продължих да гледам през прозореца.
Не исках този разговор да продължава. Имах още един милион въпроси за какво ли не, но предпочитах да говоря с някой друг, който и да е той. Мислех си, че съм твърде неспокойна и развълнувана, за да заспя, но след един час път главата ми започна да клюма. Известно време се борех със съня, докато не си дадох сметка, че така времето щеше да мине по-бързо.
Когато отворих очи, слънцето грееше ярко над нас. Бях се свила на седалката, притиснала колене до гърдите си, и сега цялото ми тяло беше схванато. Огледах се и се протегнах, опитвайки да раздвижа скования си врат.
— Мислех си, че ще проспиш цялото пътуване — рече Фин.
— Колко още остава? — прозях се аз и се отпуснах на седалката, подпирайки колене на таблото.
— Не много.
Пейзажът се беше променил, обграждаха ни почти отвесни хребети, обрасли с високи дървета. Пътят минаваше през хълмове и долини и гледката беше поразително красива. Най-накрая Фин намали скоростта и завихме, поемайки към върха на един стръмен хълм. Шосето се виеше между дърветата и между тях виждах река Мисисипи, прорязала пътя си между възвишенията и чукарите.
Голяма метална порта препречи пътя ни, но когато стигнахме до нея, пазачът кимна на Фин и ни махна да минем. Когато бяхме от другата страна, видях красиви къщи, накацали по склоновете и сгушени сред дърветата.
Имах някакво странно усещане. Като че ли къщите бяха повече, отколкото можех да видя в действителност. Всички те бяха луксозни и съвършено разположени, така че да откриват възможно най-красивата гледка.
Спряхме пред една импозантна сграда, надвиснала застрашително над отвесен склон. Беше съвършено бяла, обвита с изящни диви лози, а стената, която гледаше към реката, беше цялата в прозорци. И макар да бе поразително красива, тя създаваше впечатлението, че не стъпва върху достатъчно здрави основи и всеки момент ще се сгромоляса в пропастта.
— Какво е това? — Откъснах за миг очи от къщата, за да погледна Фин. Той ми се усмихна по онзи начин, който обикновено ме караше да потръпвам.
— Това е крайната точка на нашето пътуване. Добре дошла у дома, Уенди.
Бях отраснала в заможно семейство, но никога не бях виждала нещо подобно. Това беше аристократичен дом. Фин ме поведе към къщата, но аз така и не можех да повярвам, че наистина произхождам оттук. Никога не се бях чувствала толкова малка и незначителна през целия си живот.
Естествено, очаквах на вратата да се появи иконом, но вместо това я отвори едно момче. Изглеждаше горе-долу на моите години, с пясъчно руса коса, която падаше на палави кичури върху челото му. Беше много привлекателно, но в това нямаше нищо чудно, защото в подобна къща не можеха да живеят грозни хора. Беше твърде съвършена.
Първоначално момчето имаше леко изненадан вид, но като видя Фин, на лицето му се изписа разбиране и се усмихна широко.
— О, боже мой. Ти трябва да си Уенди. — Той отвори масивната врата, за да вляза.
Фин ме пусна да мина първа, което ме накара да се почувствам малко неловко. Освен това бях смутена от начина, по който това момче ме гледаше, особено като се имаше предвид, че бях по пижама и бузата ми беше посинена. Непознатият беше облечен като всяко друго момче в училище — или поне в частно училище — което ми се струваше странно. Като че ли щеше да бъде по-нормално да го заваря пременен в смокинг рано сутринта.
— Ъ-ъ, да — смотолевих в отговор.
— О, извинявай, аз съм Рис. — Той опря пръст в гърдите си и след това се обърна към Фин. — Не ви очаквахме толкова скоро.
— Случиха се някои неща — обясни Фин неангажирано.
— Много бих искал да остана и да си побъбрим, но се отбих само за малко вкъщи да обядвам и вече закъснявам за училище. — Рис ни погледна смутено, сякаш търсеше извинение от нас. — Елора е долу в гостната. Нали знаете как да я намерите?
— Аз, да — отвърна Фин, кимвайки.
— Добре. Съжалявам, че трябва да изхвърча така. — Рис се усмихна стеснително и взе чантата си, която лежеше до вратата. — Радвам се, че се запознахме, Уенди. Със сигурност ще имаме шанса да прекараме повече време заедно.
Щом Рис излетя през вратата, аз се осмелих да се огледам къде съм попаднала. Подовете бяха мраморни, а от тавана висеше огромен кристален полилей. От мястото, където стоях, през витражните прозорци откъм гърба на къщата се откриваше поразителна гледка. Всичко от пода до тавана беше от стъкло, през което се виждаха върховете на дърветата и реката, която носеше течението си долу под нас. Почувствах, че ми се завива свят, въпреки че бях далече от стъклената стена.