— Хайде. — Фин тръгна пред мен и зави по един декадентски обзаведен коридор, докато подтичвах зад него.
— Кой беше този? — прошепнах аз, сякаш стените имаха уши. По тях бяха окачени картини, сред някои от които разпознах платна на големи художници.
— Рис.
— Да, разбрах, но… той брат ли ми е? — попитах. Бях вече решила, че в него имаше нещо лукаво и затова се надявах да нямаме роднинска връзка.
— Не. — Това беше всичко, което Фин каза по темата. Изведнъж той рязко свърна към някаква стая. Тя беше в самия ъгъл на къщата и затова две от стените й бяха изцяло от стъкло. Една от вътрешните стени беше с камина и над нея имаше портрет на внушителен възрастен господин. Другата вътрешна стена беше покрита с лавици с книги. Стаята беше обзаведена с елегантни старинни мебели, а пред камината имаше тапицирана с кадифе кушетка.
С гръб към нас, на един стол в ъгъла седеше жена. Тъмната й рокля се спускаше плавно, също както косата върху раменете й. Пред нея имаше триножник с голямо платно. Картината беше завършена само отчасти, но изглежда, на нея беше изобразен пожар с гъсти кълба от дим, издигащи се между разбити полилеи.
Тя продължи да рисува още няколко минути, докато стояхме там. Погледнах към Фин, но той само поклати глава, като че ли се опитваше да ме спре, преди да дам израз на някакво негодувание. Беше стиснал ръце зад гърба си и стоеше скован и изправен като войник.
— Елора? — каза Фин предпазливо и аз останах с впечатлението, че по някаква причина тя го плашеше. Това беше колкото обезпокояващо, толкова и странно. Защото той нямаше вид на човек, който може да бъде сплашен от някого.
Когато жената се обърна да ни погледне, дъхът ми секна. Беше много по-възрастна, отколкото очаквах, може би прехвърлила петдесетте, но в нея имаше нещо поразително красиво и изтънчено. Очите й бяха големи и тъмни и можеше да се предположи, че в младостта си е била неустоимо привлекателна. Докато я гледах, дори не можех да повярвам, че е истинска.
— Фин! — Гласът й беше ангелски чист и в тона й прозвуча приятна изненада. С изящно движение тя се изправи бързо и Фин леко й се поклони. Смутена, аз направих несръчен опит да повторя същия почтителен жест, което я накара да се разсмее. Жената гледаше Фин, но беше вдигнала ръка към мен. — Това тя ли е?
— Да. Тя е. — В гласа му имаше нотки на гордост. Той ме беше довел тук и аз започвах да разбирам, че това бе по нечия много специална молба.
Когато пристъпи напред, тя изглеждаше още по-достолепна и царствена. И пленителна. Краят на полите й се завъртя елегантно около краката, създавайки впечатлението, че не стъпва по земята, а се носи във въздуха.
Когато се приближи, ме огледа внимателно. Погледът й издаваше известно неодобрение, когато се спря на пижамата ми и калните петна от боричкането по коленете ми, но когато видя синината на бузата ми, тя сви устни.
— О, боже. — Очите й се разшириха от изненада, но в израза на лицето й нямаше съчувствие. — Какво се е случило?
— Витра — отвърна Фин със същото презрение както преди.
— О? — Елора повдигна вежди. — Кои по-точно?
— Джен и Кира — каза Фин.
— Разбирам. — Елора остана замислена известно време, приглаждайки несъществуващите гънки на роклята си. Въздъхвайки уморено, тя погледна Фин. — Сигурен ли си, че са били само Джен и Кира?
— Така смятам — рече той и се замисли съсредоточено. — Не видях никакви следи от другите, а и те щяха да повикат подкрепление, ако имаше още някой наблизо. Много им се искаше да вземат Уенди със себе си. Джен дори упражни насилие над нея.
— Виждам това. — Елора погледна отново към мен. — Но въпреки това пак си красива. — В гласа й прозвуча нещо като страхопочитание и аз почувствах как страните ми пламват. — Името ти е Уенди, нали?
— Да, госпожо — казах, усмихвайки се притеснено.
— Какво обикновено име за такова необикновено момиче. — За миг тя изглеждаше недоволна, след това се обърна към Фин: — Отлична работа. Можеш да се оттеглиш, докато разговарям с нея. Но стой наблизо. Ще те повикам, когато ми потрябваш.
Фин отново се поклони леко и излезе от стаята. Неговата почтителност ме караше да се чувствам неловко, защото не знаех как да се държа с нея.
— Аз съм Елора и не очаквам да ме наричаш другояче. Знам, че всичко това сега ти идва прекалено много. Помня, когато и аз се върнах тук за първи път. — Усмихна се и поклати леко глава. — Беше толкова объркващо. — Аз кимнах, защото не знаех какво друго да направя, а тя махна неопределено с ръка към стаята. — Седни. Имаме толкова много да си говорим.