— Да продължа ли? — попита тя, без дори да се опита да прикрие снизхождението в гласа си. Кимнах покорно. — Дори не помня докъде бях стигнала. — Махна с ръка, давайки воля на раздразнението си. — Ако имаш някакви други въпроси, предполагам, че можеш да ги зададеш сега.
— Кои са витра? — попитах, опитвайки се да потисна гнева си към нея. — Не разбрах какви са те и какво искаха от мен.
— Фьоренинг е обитаван от трил. — Елора посочи града с ръка. — Понятието трил е близко до смисъла на думата племе или родова общност. Ние сме тролове и през годините броят ни постепенно е намалявал. Някога сме били многолюдни, но сега сме останали по-малко от половин милион на цялата планета.
Ние сме една от най-големите оцелели общности, но не и най-голямата — продължи Елора. — Витра са враждебна на нас фракция, която вечно воюва с нас — или като привлича хората ни на тяхна страна, или като просто се отървава от тях.
— Значи витра искат да живея с тях — сбърчих аз нос. — Защо, какво мога да направя за тях?
— Аз съм кралицата. — Елора замълча за момент, за да ми даде възможност да осмисля онова, което беше казала. — Ти си принцесата. Ти си единственото ми дете и наследник.
— Какво? — Почувствах, че челюстта ми е увиснала отворена.
— Ти си принцесата — повтори Елора със снизходителна усмивка. — Един ден ще бъдеш кралица, а да си водач на трил е голяма отговорност.
— Но ако не съм тук, няма ли просто да намерите моя заместничка? Искам да кажа, че кралица ще има, дори и мен да ме няма — казах, търсейки смисъл във всичко това.
— Нещата не са толкова прости. Ние не сме създадени равни — рече Елора. — Ние имаме много по-големи способности от другите. Ти вече познаваш внушението, потенциалът ти е много по-голям. Витрийците също са надарени със способности. И ако можеха да те привлекат на тяхна страна, това значително би променило баланса на силите.
— Казвате, че притежавам сила? — Повдигнах иронично вежди.
— Ще имаш такава — поправи ме Елора. — Точно затова трябва да живееш тук, да опознаеш расата си и да заемеш мястото, което ти се полага.
— Добре. — Поех си дълбоко въздух и прокарах ръка по долнището на пижамата ми.
Всичко, което бях чула, не ми изглеждаше реално. Идеята да бъда кралица ми се струваше абсурдна. Та аз бях просто една непохватна тийнейджърка.
— Фин ще бъде около теб, за да те пази. Което е благоразумно, при положение че те търсят. — Елора сложи ръка върху гънките на роклята си, без да ме поглежда. — Сигурна съм, че имаш още много въпроси, но ще получиш отговорите с течение на времето. Защо сега не отидеш да се измиеш?
— Почакайте — казах аз неуверено с изтънял глас. Тя вдигна глава, гледайки ме с презрение. — А… къде е баща ми?
— О! — Елора погледна настрани през прозореца. — Мъртъв е. Съжалявам. Това се случи скоро след като се роди.
Фин ми беше обещал различен живот тук, но в действителност не виждах някаква съществена разлика. Истинската ми майка изглеждаше почти толкова студена, колкото и другата, а и в двата ми живота баща ми беше мъртъв.
— И освен това аз нямам пари — размърдах се аз неловко.
— Разбира се, че нямаш — съгласи се Елора, сякаш бях казала нещо крайно нелепо. — И вероятно няма да имаш достъп до твоя попечителски фонд, докато не навършиш двайсет и една, но с малко внушение това може да се случи и по-скоро. Фин ми каза, че си доста напреднала с това.
— Какво? — Поклатих глава. — Не. Дори не знам да имам попечителски фонд.
— Аз умишлено избрах семейство Евърли заради богатството им — заяви Елора хладно.
— Да, знам, че сте ги избрали заради парите им, защото не е възможно да е било заради душевното им здраве. — Сведох поглед, осъзнавайки сарказма в думите си, но след това побързах да излея мъката си: — Баща ми се самоуби, когато бях на пет и затова застраховката му живот не беше изплатена. Майка ми не е работила дори и един ден през живота си, а през последните единайсет години е в психиатрична клиника, което сериозно подяде средствата й. Освен това похарчихме купища пари за нови къщи и частни учители. Не може да се каже, че сме бедни, но и далеч не сме толкова богати, колкото си мислите.