9
Носталгия
Когато излязох изпод душа, загърната в пухкава хавлия, с изненада видях на леглото ми да седи Рис. Беше взел моя iPod — онзи, който бях намерила в стаята си — и бърникаше нещо по него. Покашлях се високо, защото очевидно не ме беше чул да излизам от банята.
— О, здравей! — Той остави iPod-а и стана широко усмихнат, а очите му весело проблясваха. — Извинявай. Не искам да преча. Просто ми се щеше да видя как си и дали ти харесва тук.
— Ами, не знам. — Косата ми беше в ужасен безпорядък и затова прокарах пръсти през влажните си кичури. — Твърде рано е да се каже.
— А харесват ли ти нещата? — попита Рис, махвайки с ръка към стаята. — Избрах всичко, което ми харесва на мен, макар да знам, че това звучи малко самомнително. Обърнах се за помощ и към Рианон, защото тя е момиче, но въпреки това е трудно да избираш разни неща за някого, когото никога не си виждал.
— Не, всичко изглежда чудесно. Справил си се много добре. — Потърках очи и се прозях.
— О, извинявай. Сигурно си уморена. — Рис стана от леглото. — Съжалявам. Току-що свърших училище и нямах възможност да дойда при теб по-рано. Но… да. Ще те оставя да си починеш.
— Почакай. Току-що си свършил училище? — Сбърчих чело, докато се мъчех да се ориентирам в нещата. — Означава ли това, че си следотърсач?
— Не. — Сега беше негов ред да изглежда объркан. — Аз съм манкс. — Когато видя озадачения израз на лицето ми, той се поправи. — Извинявай, това е съкратено от мансклиг.
— Какво, по дяволите, означава това? — попитах, изгубила вече търпение.
— Ще ти обяснят това по-късно. — Рис сви рамене. — Е, а сега ще те оставя да си починеш. След това ако не съм в стаята си, ще бъда долу в кухнята, където смятам да приготвя нещо за хапване.
— Щастлив ли си тук? — изтърсих аз, преди да си дам сметка колко грубо звучи това. Очите му срещнаха моите само за миг, като че ли разкривайки нещо, но сетне той сведе поглед.
— Защо да не съм щастлив? — попита сухо. Прокара ръка по копринените ми завивки, взирайки се напрегнато в тях. — Имам всичко, което може да иска едно момче. Видеоигри, коли, играчки, пари, дрехи, слуги… — Гласът му постепенно заглъхна, но след това на лицето му бавно се появи усмивка и той вдигна очи към мен. — А сега имам принцеса, чиято стая е на няколко метра от моята. Аз съм не просто щастлив, аз съм във възторг!
— Аз не съм принцеса. — Поклатих глава и прибрах кичур коса зад ухото си. — Не и в истинския смисъл на думата. Искам да кажа… аз току-що дойдох тук.
— А на мен ми приличаш на принцеса. — Начинът, по който ме гледаше, ме смути, затова сведох поглед, не знаейки какво друго да направя.
— Ами ти? — Все така навела глава, аз повдигнах леко очи. Усмивката, която се появи на устните ми, загатваше флирт, но не ме беше грижа. — Ти някакъв принц ли си?
— Едва ли — засмя се Рис и смутено прокара пръсти през пясъчно русата си коса. — Мисля, че трябва да те оставя да се облечеш. Готвачът довечера ще отсъства, затова аз трябва да се погрижа за вечерята.
Той се обърна и тръгна надолу по коридора, подсвирквайки си някаква мелодия, която не разпознах. Затворих вратата, горейки от желание да разбера какво се случва около мен. Аз бях принцеса трол на някаква лицемерна империя, а от другата страна на коридора живееше мансклиг, каквото и да означаваше това.
Живеех в удивителна разкошна къща, обитавана от студени бездушни същества и за да бъда допусната в нея, трябваше да ограбя единствените хора, които ги беше грижа за мен. Фин, разбира се, също беше тук, но той ми беше дал ясно да разбера, че интересът му към мен е чисто делови.
Започнах да ровя из дрешника си, търсейки какво да облека. Повечето дрехи ми се струваха твърде шикозни за мен. Не че до този момент бях носила парцали или нещо подобно. Всъщност ако майка ми… тоест, ако Ким не беше полудяла и не я бяха отвели, това щяха да бъдат точно дрехите, които щеше да се очаква от мен да нося. Само луксозни неща на престижни модни къщи. Най-накрая успях да намеря една семпла пола и риза, които донякъде отговаряха на стила ми на обличане.
Умирах от глад и затова, решавайки да се възползвам от предложението на Рис, тръгнах към кухнята. С босите си стъпала усещах студените керамични плочи на пода и колкото и да беше странно, до този момент никъде в цялата къща не бях видяла нито черги, нито килими.
Никога не съм обичала да чувствам под краката си килим или каквото и да е било друго. Спомних си за дрешника си и се замислих, че макар да беше претъпкан, в него нямаше никакви обувки. Може би това беше нещо типично за триловете и тази мисъл ми подейства някак странно утешително. Все пак бях част от нещо.