— Вероятно е така, но тя никога не ми е позволявала да й готвя — призна Рис, докато разклащаше тигана със зеленчуците.
— Наистина не трябва да му позволяваш да ти готви — рече Фин, поглеждайки ме за първи път. — Веднъж без малко да ме отрови.
— Човек не може да се отрови от портокал! — възрази Рис, поглеждайки назад към него. — Това просто е невъзможно! А дори и да е възможно, аз само ти подадох портокала. Не съм имал и най-малката възможност да му направя нещо.
— Не мога да знам това. — Фин сви рамене. На лицето му се прокрадваше усмивка и аз виждах, че му беше забавно да дразни Рис.
— Ти дори не яде половината, която бях докоснал. Само обели портокала и изхвърли кората! — Рис бе изгубил търпение. Той вече не гледаше тигана, докато се мъчеше да ни убеди в невинността си и не забеляза пламъка, който се надигна от него.
— Храната гори — Фин кимна към печката.
— По дяволите! — Рис наля чаша вода и я плисна в тигана, а аз започнах да се питам дали онова, което готвеше, щеше да става за ядене, когато приключеше с него.
— Видя ли какво прави? — Фин ме погледна и се усмихна. — Ти добре ли си?
— Да, всичко е наред — кимнах аз.
— Добре. — Той застана до мен и ми се стори, че иска да ми каже нещо, но после се отказа. Затова само кимна и излезе от кухнята.
Резултатът от готвенето на Рис беше доста посредствен, но аз все пак хапнах малко. Той дръпна два стола до кухненския остров и обясни, че се храни в трапезарията само когато е абсолютно наложително. Сетне заля обилно порцията си с някакъв сос, който не миришеше особено апетитно. Докато се хранеше, надигаше енергично чашата си с „Маунтин Дю“, докато аз едва-едва отпивах от водата си.
— Как ти се струва? — Рис кимна към чинията ми със зеленчуци, които с мъка преглъщах.
— Много е вкусно — излъгах аз. Той действително се беше постарал и сините му очи показваха колко е горд с кулинарното си постижение. Затова не можех да го разочаровам. И за да докажа, че всичко е наред, си взех още малко и се усмихнах.
— Добре. Не е лесно човек да ви сготви нещо. — Рис гребна щедро от чинията си. — Но не разбирам как го ядеш това ей така без нищо.
— Аз пък не разбирам как го ядеш с този сос — отвърнах, сбръчквайки нос при миризмата, която се носеше наоколо.
— Всекиму своето — засмя се Рис от сърце. Когато наведе глава над масата, пясъчно русата му коса падна на очите му и той я бръсна настрани.
— Значи… ти познаваш Фин доста добре? — попитах предпазливо, набождайки една гъба на вилицата си.
Закачките им отпреди малко бяха събудили любопитството ми. Фин очевидно харесваше Рис, макар да не одобряваше готвенето му, а аз никога не бях виждала Фин да харесва някого. Може би донякъде симпатизираше на Патрик, но мисля, че това беше по-скоро начин да се сближи с мен. Той открито презираше Мат и въпреки че почиташе Елора и й се подчиняваше, не знаех какви са чувствата му към нея.
— Може да се каже. — Рис сви рамене, сякаш не беше се замислял за това. — Той прекарва много време тук.
— Колко много? — попитах аз колкото може по-нехайно.
— Не знам. — Той си взе от храната и се замисли. — Трудно е да се каже. Щъркелите непрекъснато са в движение.
— Щъркелите?
— Да, имам предвид следотърсачите. — Рис се усмихна смутено. — Нали знаеш, че малките бебета ги донасят щъркелите. Е, тук това правят следотърсачите. Затова ние им викаме щъркели. Но зад гърба им, така да се каже.
— Разбирам. — Замислих се как ли наричаха хората като мен, но реших, че моментът не е подходящ да задавам такива въпроси. — Значи те често отсъстват?
— О, да. Те почти непрекъснато са по нечии дири, а Фин е особено търсен, защото е много добър в работата си — обясни Рис. — А когато се върнат, повечето от тях отсядат у някои от най-влиятелните семейства. Фин например идва тук от пет години. А когато го няма, някой друг обикновено е на негово място.
— Значи той е нещо като бодигард?
— Да, нещо такова — кимна Рис.
— Но защо са им нужни бодигардове? — попитах, мислейки си за портата от ковано желязо и охраната, която ни беше допуснала да влезем във Фьоренинг. Спомних си също за скъпата алармена система при входната врата и си казах, че всички тези мерки за сигурност са твърде сериозни за една малка общност, скрита сред хълмовете и скалите. Може би причината се криеше във витра, но не посмях да попитам.