Опипвайки стената, най-накрая намерих ключа на осветлението и го натиснах. Стаята приличаше на голям склад. Нямаше прозорци и стените бяха тъмнокафяви. С една-единствена крушка на тавана на нея й липсваше великолепието на останалата част от къщата, освен това тук нямаше никакво обзавеждане.
Но беше пълна с картини. Не окачени по стените, а струпани една върху друга, запълващи цялото налично пространство. Първоначално предположих, че това са платна, за които не се е намерило място в стаята с кралете и кралиците, но после видях, че между тях нямаше нито един портрет.
Взех първото под ръка, което представляваше красива картина на новородено дете, завито в синьо одеяло. Посегнах към друго платно, на което беше нарисувана Елора във възхитителна бяла рокля, но много по-млада и дори по-красива. И въпреки целия й блясък очите й бяха тъжни и като че ли пълни с разкаяние.
Задържах картината на около една ръка разстояние, за да я разгледам по-добре, и открих нещо — тук се забелязваше същият стил, същите щрихи и мазки на четката като при картината с бебето. Взех друга картина за сравнение и откритието ми се потвърди.
Всичко в тази стая беше дело на един художник.
Спомних си за ателието на Елора и за картината, върху която я бях видяла да работи. На нея се виждаше някакъв тъмен дим и полилеи. Не можех да бъда сигурна, но допусках, че тези платна са нейни, струпани безразборно едно върху друго и заключени. В това нямаше никакъв смисъл!
Прехвърлих още няколко с нарастващо недоумение и след това видях един портрет, който накара сърцето ми да спре. Взех го и не се изненадах, че ръцете ми трепереха.
На него бях изобразена аз, горе-долу на същата възраст, на която бях, но облечена по-красиво. Носех прелестна бяла свободно падаща дълга рокля, но отстрани тя беше съдрана, откривайки тънка линия червена кръв. Косата ми беше хваната отзад, но не достатъчно здраво, защото няколко непокорни кичура вече се бяха освободили.
На картината аз лежах по корем върху парапета на мраморна тераса. Подът й беше осеян с парчета стъкло, които блестяха като диаманти, но аз като че ли не ги забелязвах. Ръката ми беше протегната към някаква тъмна бездна на забвението.
Но онова, което ме изненада най-много, беше лицето ми. Изглеждаше сковано от ужас.
След като дойдох на себе си, осъзнах нещо още по-обезпокояващо. Лицето на тази картина изглеждаше точно като мен. А аз бях дошла тук едва вчера. Невъзможно беше Елора да е нарисувала нещо с такива подробности само двайсет и четири часа след запознанството ни.
И как бе възможно да предаде образа ми с такава точност, без никога да сме се срещали?
— Трябваше да предположа, че шпионираш наоколо — каза Фин зад гърба ми и така ме стресна, че изтървах картината.
— Аз… аз се загубих — заекнах и когато се обърнах, го видях да стои на вратата.
— В заключена стая? — Той повдигна вежди и скръсти ръце пред гърдите си.
— Не, аз… — Опитах се да скалъпя някакво нескопосано обяснение, но сетне се отказах. Вместо това вдигнах картината — онази, на която протягах ръка към нищото — и я задържах така, че да я види. — Какво е това?
— Прилича на картина и ако заключената врата не е била достатъчно ясен знак за теб, то нека добавя, че не е твоя работа — каза Фин, макар тонът му да не беше особено гневен. Във всеки случай бях сигурна, че Елора щеше да бъде много по-ядосана, ако ме беше заварила тук.
— Това съм аз — отбелязах, почуквайки многозначително по картината.
— Може би. — Той поклати глава, сякаш не беше убеден в твърдението ми.
— Не, това не беше въпрос. Аз съм — натъртих разпалено. — Какво правя тук?
— Нямам ни най-малка представа — въздъхна Фин. — Не съм я рисувал аз.
— Елора ли е? — попитах аз и приех мълчанието му за отговор. — Защо й е да рисува подобно нещо? И как го е направила? При положение че се срещнахме едва вчера.
— Тя те е родила. Срещали сте се и преди — отвърна Фин сухо.
— Да, когато съм била бебе. Но това не се брои. — Махнах с ръка към него, но отказах да сменя темата. — Защо е нарисувала това нещо? Или по-точно всички тези неща?
— Докато ми задаваш безбройните си въпроси за тази стая, запита ли се поне веднъж защо е заключена? — Фин ме гледаше строго. — Мина ли ти през ума, че Елора може би не иска хората да видят тези неща?
— Да, мина ми. — Погледнах отново към картината, пренебрегвайки забележката му. — Но това съм аз. И затова имам право да знам.
— Логиката ти е погрешна. Ти нямаш права над мислите на другите хора само защото са свързани с теб — каза той. — Също както и аз нямам право над твоите заради това, че се отнасят до мен.