— Ти смяташ, че мисля за теб. — Опитах се да скрия червенината, която изби по бузите ми, и тръснах глава. — Просто ми кажи какво става.
— Добре. Но излез оттук, преди Елора да ни намери. — Той се отдръпна от вратата, правейки ми път да мина.
Наложи се да прескоча картините, които бях разместила, но той не ме накара да ги върна на мястото им, което беше добре, защото едва ли щях да успея. В стаята цареше пълен безпорядък и платната на практика бяха струпани произволно.
Щом излязох, Фин побърза да затвори вратата и провери дали е здраво заключена.
— И така? — казах, гледайки го в очакване. Той беше с гръб към мен, все още зает с бравата.
— И така, това е личната стая на Елора. — Фин се обърна към мен и посочи вратата. — Не влизай там. И не докосвай нещата й.
— Съжалявам. — Бях свела поглед в краката си, чувствайки вина и срам за това, че ми се караха като на дете. — Но не разбирам какво толкова тайно има в това? Защо изобщо ги рисува, ако после ще ги крие?
— Картините й те стреснаха, нали? — попита Фин.
— Е… да, но само защото…
— Именно. — Той тръгна надолу по коридора и аз го последвах. — Тя ги рисува, защото е принудена.
— Какво имаш предвид? — сбърчих аз чело. — Искаш да кажеш, че се подчинява на някакъв творчески импулс? — Колкото повече мислех за това, толкова по-непонятно ми изглеждаше. — Елора не ми се вписва особено добре в образа на художник, който следва вдъхновението си.
— И действително не е такава — въздъхна Фин. — Тя има предварително знание. Ако щеш, наречи го предчувствие.
— Какво? Искаш да кажеш, че вижда в бъдещето? — попитах скептично.
— Нещо такова. — Сетне той поклати глава, сякаш не беше доволен от отговора си. — Тя не го вижда. Само може да го рисува.
— Чакай. — Заковах се на място, а той направи още няколко крачки, преди да се обърне и да ме погледне. — Казваш, че всички тези картини са от бъдещето?
— Към времето, когато са били рисувани, да — кимна Фин. — Някои от тях са стари и вече са се сбъднали.
— Но това означава, че онази картина, на която съм аз, е от бъдещето! — посочих с ръка назад към стаята. — Какво значи това? Какво правя там?
— Не зная. — Той сви рамене, сякаш не беше се замислял над това. — Нито пък Елора знае.
— Как е възможно да не знае — казах аз саркастично. — Нали тя я е рисувала.
— Да, и единственото, което знае, е онова, което е нарисувала — обясни Фин, говорейки бавно. — Тя не вижда нищо. Просто взима четката… и нещата започват да изплуват върху платното. Или поне това знам аз.
— Но защо е било нужно да ме рисува толкова уплашена?
— Просто така се е получило — отвърна Фин тъжно. Въздъхвайки тежко, той тръгна отново по коридора. — И точно затова стаята е заключена.
— Какво искаш да кажеш? — Аз припнах след него.
— Хората искат да узнаят повече за картините й, но тя няма необходимите отговори — рече Фин. — Други я молят да им нарисува някакъв конкретен отрязък от бъдещето и Елора не може да го направи. Тя няма контрол над онова, което вижда.
— Какъв е смисълът на това тогава? — попитах недоверчиво.
— Тя смята, че е наказание.
— За какво?
— Всеки има нещо, за което да бъде наказван. — Фин поклати неопределено глава.
— Значи… тя няма никаква представа какво ще се случи с мен? Или как да го предотврати?
— Не.
— Това е ужасно — промълвих по-скоро на себе си. — Това е дори по-лошо, отколкото да не знаеш нищо.
— Несъмнено. — Фин ме погледна и забави крачка, а след това спря.
— Ще мога ли и аз да правя това? Да рисувам бъдещето? — попитах.
— Може би да, а може би не. — Той ме гледаше по онзи тих изпитателен начин и ако не се безпокоях за надвисналата над мен участ, сигурно отново щях да усетя в стомаха ми да пърхат пеперуди.
— Знаеш ли какви ще бъдат моите способности? — казах.
— Не. Само времето ще покаже. — Фин погледна настрани, взирайки се в нищото. — Но предвид произхода ти, вероятно ще бъдат много големи.
— Кога ще знам това със сигурност?
— По-късно. След като започне обучението ти и може би когато станеш малко по-голяма. — Фин се усмихна едва-едва. — Очакват те много неща.
— Какви например?
— Какви ли не. — Той се усмихна по-широко и тръгна отново. — Хайде. Искам да ти покажа нещо.
11
Тайната градина
Фин ме поведе. Минахме покрай кухнята и поехме по коридор, за който дори не знаех, че съществува. През една странична врата излязохме навън на тясна пътека, застлана с чакъл и опасана с висок жив плет. Тя се виеше около къщата, сетне слизаше надолу покрай скалите, докато накрая ни отведе до красива градина. Част от нея беше потънала в дълбоката сянка, която хвърляха къщата и терасата, надвиснали отгоре, но останалата й част се къпеше под топлата ясна светлина на слънцето.