— О, тази жена. — Елора разтри слепоочията си, тръсна глава и след това ме посочи. — А ти! Не се кланяй на никого, по никакъв повод. Особено на тази жена. Нямаш представа как се забавляваше с теб и сега ще разкаже на всички за малката слабоумна принцеса, която не знае, че не трябва да се кланя пред една марксина. — Аз наведох глава към земята, чувствайки как цялата ми гордост се стопява. — Няма да се кланяш дори на мен, ясно ли е?
— Да — отвърнах аз.
— Ти си принцесата. Никой не е над теб. Разбираш ли това? — каза рязко Елора и аз кимнах с глава. — В такъв случай трябва да започнеш да се държиш като такава! Трябва да владееш положението! Те дойдоха тук да те видят, да преценят силата ти и ти трябваше да им я покажеш! Трябва да бъдат убедени, че ще можеш да ги водиш, всички тях, когато мен вече няма да ме има!
Бях забила поглед в земята, макар да знаех, че това може би я обижда, но се боях, че ще се разплача, ако я погледна, докато ми крещи.
— Ти седеше там като някакво красиво безполезно украшение и тя точно това очакваше. — Елора отново въздъхна възмутено. — О, и начина, по който зяпаше онова момче…
След тези думи тя изведнъж замлъкна. Поклати глава, сякаш беше прекалено уморена да продължи, обърна се и тръгна обратно към салона. Аз преглътнах чувствата си, а Фин ме докосна леко по ръката и ми се усмихна.
— Справи се чудесно — увери ме тихо. — Тя е ядосана на Аурора Кронер, не на теб.
— А на мен ми се стори, че е ядосана точно на мен.
— Не го взимай навътре. — Той стисна ръката ми, при което ме побиха сладостни тръпки и не можах да не отвърна на усмивката му. — Хайде, трябва да се върнем при гостите.
Гарет и Уила ни очакваха в салона, но атмосферата вече беше много по-непринудена. Фин дори поразхлаби вратовръзката си. Избухването като че ли напълно беше успокоило Елора и сега тя седеше отпуснато на стола до Гарет. Вниманието, което му отделяше, несъмнено беше непропорционално голямо, но аз нямах нищо против.
И тогава открих една нова страна на Фин. Той седеше до мен, кръстосал единия си крак над другия, и разговаряше и с тях очарователно за всевъзможни незначителни неща. Той беше все така любезен и почтителен, но говореше непринудено. Аз прехапах език от страх да не изтърся някоя глупост, но той определено забавляваше Гарет и Уила, а дори и Елора изглеждаше доволна.
Гарет и Елора заприказваха за политика и на мен ми беше трудно да ги разбера, но Фин се включи в разговора. Елора трябваше да назначи нов канцлер до шест месеца, но аз дори не знаех какво значи това и се боях, че ако попитам, ще изглеждам глупаво.
С напредването на вечерта Елора се оттегли, като се извини с мигрената си. Гарет и Фин изразиха съчувствие и попитаха дали могат да й помогнат с нещо, но никой от тях в действителност не изглеждаше изненадан или загрижен. Те продължиха да говорят за новия канцлер и Уила се отегчи прекалено много. Тя каза, че се нуждае от малко чист въздух и ми предложи да я придружа.
Тръгнахме към дъното на коридора, където се озовахме в едно малко помещение подобно на ниша с почти невидими стъклени стени. То водеше към терасата, която се простираше от единия до другия край на къщата и цялата беше опасана с масивен черен парапет на височината на гърдите ми.
Замръзнах на място, спомняйки си картината, която бях видяла в стаята на Елора. На нея аз лежах именно на тази тераса, с ръка, простряна към нищото и лице, изкривено от ужас. Погледнах роклята си, но като че ли беше друга. Тази беше просто красива, а онази от картината направо бляскава. Освен това подът беше осеян със счупени стъкла, а сега не се виждаха такива.
— Идваш ли? — Уила се обърна и ме погледна.
— А, да — кимнах аз и я последвах с дълбока въздишка.
Уила стигна до края на терасата и се облегна на парапета. Оттук гледката беше още по-страховита. Терасата беше буквално надвиснала над трийсетметрова пропаст. Под нас бяха само върховете на кленовете, дъбовете и вечнозелените дървета. Тайната градина оставаше скрита от поглед.
По-долу се виждаха покривите на къщи, а още по-нататък, покрай скалистия склон, се носеше буйната река. Повя слаб вятър, от който голите ми ръце настръхнаха, а Уила въздъхна.
— О, я престани! — промърмори Уила и в първия момент си помислих, че говори на мен, което силно ме смути.
Тя вдигна ръка, размахвайки леко пръсти във въздуха и почти в същия момент косата й, която се вееше назад, падна отново върху раменете й. Вятърът беше стихнал.
— Ти ли направи това? — попитах, опитвайки се да не звуча толкова уплашена, колкото се чувствах.
— Да. Това е единственото нещо, което мога да правя. Не е кой знае какво, нали? — оплака се Уила, сбръчквайки нос.