— Значи затова не искат да бъда с мансклига? Защото той е нещо като мой доведен брат? — Сбърчих нос при тази мисъл.
— Той не ти е брат — каза натъртено Фин. — Трил и мансклиг нямат абсолютно никаква връзка. Проблемът е, че те са човешки същества.
— Означава ли това… че сме физически несъвместими? — попитах аз предпазливо.
— Не. Много трилове са напуснали общността, за да живеят с хората и имат нормално потомство — каза Фин. — Това е една от причините броят ни да намалява.
— Какво ще стане с Рис сега, когато се върнах? — попитах, игнорирайки безпристрастния начин, по който Фин отговаряше на въпросите ми. Професионализмът му беше извън всякакво съмнение.
— Нищо. Той ще живее тук, докогато иска. Или ще си тръгне, ако пожелае. Изборът е негов. — Фин сви рамене. — Тук не се отнасят зле към мансклигите. Рианон например е мансклигът на Уила.
— Разбирам — кимнах аз. Рианон изглеждаше плаха и неспокойна, но и доста нормална за разлика от всички останали. — Но как все пак се държат с мансклигите тук?
— Общността не гледа на тях като на свои деца, но те имат всичко необходимо, за да бъдат доволни и щастливи — каза Фин. — Получават образование в нашите училища. И дори имат малък попечителски фонд на тяхно име, а когато навършат осемнайсет, са свободни да правят каквото пожелаят.
— Но те не са равноправни — дадох си сметка аз. Елора говореше отвисоко на всички, но се отнасяше с най-голямо пренебрежение към Рис и Рианон. Не можех да си представя, че Уила е много по-различна.
— Това е монархия. Тук няма равноправни. — За момент Фин изглеждаше почти тъжен, сетне направи няколко крачки и седна на леглото до мен. — Това е една от причините, поради която Елора ми е толкова сърдита — че не ти обясних по-рано всичко това. Обществото, в което живеем, има строга йерархия с ясно разграничени класи. Има кралско семейство, на чийто връх си ти. — Фин ме посочи с ръка. — След Елора, разбира се. Под теб са маркизите и марксините, но те могат да станат крале и кралици само чрез брак. След тях идват обикновените трилове или ако предпочиташ, простолюдието. Под тях са следотърсачите. И на самото дъно са мансклиг.
— Какво? Защо следотърсачите стоят толкова ниско? — попитах, не вярвайки на ушите си.
— Ние сме трил, но само проследяваме. Родителите ми са били следотърсачи, техните родители преди тях и така нататък — обясни Фин. — Ние нямаме подменени деца. Никога не е имало такъв случай. Което означава, че нямаме и никакъв доход. Финансовият ни принос в общността е нулев. Ние осигуряваме услуга за другите трилове и в замяна получаваме храна и подслон.
— Но това означава, че си нещо като роб? — ахнах аз.
— Не точно — Фин се опита да се усмихне, но усмивката му изглеждаше малко пресилена. — Докато се оттеглим от следенето, не е нужно да правим нищо друго. Много от следотърсачите като мен впоследствие започват работа като охранители при някои от семействата в града. Всякакъв вид длъжности в обслужването, като например бавачки, частни учители, готвачи и прислужници, са заети почти изцяло от оттеглили се следотърсачи, за което те получават заплата. Има също и мансклиг, но те все по-рядко се задържат тук.
— Значи затова винаги се покланяш на Елора — казах замислено.
— Тя е кралица, Уенди. Всички й се кланят — поправи ме Фин. — Освен ти и Рис, но той е просто невъзможен.
— Приятно е да знаеш, че да си принцеса си има и своите предимства. Като например да не се кланяш — отбелязах аз със самодоволна усмивка.
— Елора може да изглежда много студена и надменна, но тя е много могъща жена. — Фин ме гледаше сериозно. — Ти също ще бъдеш много могъща жена. Ще ти бъде дадена всяка една възможност, която светът може да предложи. Знам, че не можеш да си представиш това сега, но ще имаш вълшебен живот.
— Прав си. Не си го представям — признах аз. — Особено след неприятностите от тази сутрин, така че не се чувствам много могъща.
— Ти си още много млада — каза Фин с лека усмивка.
— Предполагам. — Спомних си колко ми беше ядосан тази сутрин и се обърнах към него. — Не съм правила нищо с Рис. Знаеш това, нали? Нищо не се е случило.
Фин погледна замислено към земята. Взирах се в него с надеждата да уловя нещо, но лицето му беше като безизразна маска. Най-накрая той кимна.
— Да. Знам го.
— Но сутринта не го знаеше, нали? — попитах.
Този път Фин предпочете да не отговори. Той се изправи и каза, че трябва да си вземе душ. После събра дрехите си и влезе в банята.