Помислих си, че моментът е подходящ да изследвам стаята му, но изведнъж се почувствах ужасно уморена. Той ме беше събудил рано, пък и сутринта беше изтощителна. Лягайки, аз се претърколих и се завих с одеялата му. Те бяха меки и носеха неговото ухание, поради което бързо се унесох.
14
Кралство
С изключение на градината отзад, не бях видяла много от двореца. След закуска с Фин излязохме навън, за да ме разведе наоколо. Небето беше мрачно и покрито с облаци и от време на време той го поглеждаше подозрително.
— Ще вали ли? — рекох.
— Човек никога не може да каже тук. — В тона му прозвучаха почти гневни нотки. Сетне той тръсна глава и тръгна напред, очевидно решавайки да рискува.
Този път излязохме през предната врата на двореца и тръгнахме по една павирана алея. Сградата тънеше в сянката на големи стари дървета, които се издигаха високо в небето. Между кленовете и боровете бяха избуяли гъсти папрати и шубраци.
Фин тръгна между дърветата, накланяйки леко храстите и растенията, за да ми направи път да мина. Той беше настоял да си обуя обувки и докато го следвах, разбрах защо — вървяхме по неравна пътека, покрита с мъхове, клони и камъни.
— Къде отиваме? — попитах, докато се изкачвахме нагоре.
— Да ти покажа Фьоренинг?
— Не видях ли вече Фьоренинг? — Спрях се и се огледах. Дърветата криеха гледката, но предполагах, че едва ли ще видя нещо по-различно от онова, което вече бях видяла.
— Още нищо не си видяла. — Фин погледна назад и ми се усмихна. — Хайде, Уенди.
Без да дочака отговора ми, той продължи нагоре. Пътеката беше станала стръмна и хлъзгава заради калта и мъховете. Фин се придвижваше с лекота, хващайки се от време на време за някой клон или стърчащ корен.
Моето изкачване далеч не беше толкова изискано. Препъвах се и се хлъзгах през цялото време и ожулих ръцете и коленете си на няколко остри камъка. Фин не забави ход и рядко поглеждаше назад. Той вярваше в способностите ми повече от мен самата, но това като че ли не беше нищо ново.
Ако теренът не беше толкова хлъзгав, това катерене може би щеше да достави удоволствие и на мен. Въздухът беше свеж и влажен заради боровете и буйната растителност. Реката долу продължаваше да ехти, напомняйки звука от голяма морска раковина. Над всичко това се носеха и трескави птичи песни.
Фин ме изчака до един огромен скален блок и когато стигнах при него, не направи никакъв коментар за бавния ми ход. Не бях си поела още дъх, когато той се хвана за една малка издатина на камъка и започна да се катери нагоре.
— Напълно съм сигурна, че няма да мога да се изкача по това нещо — отбелязах, обхождайки с поглед гладката повърхност на камъка.
— Аз ще ти помогна. — Той беше стъпил в една цепнатина и се обърна назад, за да ми подаде ръка.
Логично беше, че ако се хвана за него, тежестта на тялото ми ще повлече и него, така че и двамата щяхме да паднем от камъка. Но той не се съмняваше, че може да изтегли и двама ни, нито пък аз. Фин умееше да ме накара да повярвам във всичко, което понякога ме плашеше.
Хванах го за ръката и преди да успея да се насладя на нейната топлина и сила, той започна да ме тегли нагоре по скалата. Изпищях, което само го накара да се разсмее. Той ме насочи към една цепнатина и малко след това открих, че отчаяно съм се вкопчила в камъка, сякаш самият ми живот зависеше от това.
Фин продължи да се катери нагоре, като винаги държеше едната си ръка протегната към мен, в случай че се подхлъзна, но през по-голямата част от времето аз успявах да се справя сама. Бях изненадана, че пръстите ми не поддадоха и обувките ми не се хлъзнаха, и трябва да призная, че когато стигнах върха на скалата, почувствах известна гордост.
Когато стъпих на огромния скален блок, изтръсквайки калта от коленете си, понечих да направя някакъв коментар за удивителната си гъвкавост, но в същия момент забелязах гледката. Тази скала вероятно бележеше най-високата точка сред околните склонове и панорамата, която се откриваше оттук, беше още по-внушителна от гледката от двореца.
Тук-там сред дърветата се виждаха комини, от които се издигаха струйки дим, набраздени от вятъра. Улиците се виеха през града и тук-там по тях вървяха хора. Дворецът на Елора, надвиснал на ръба на скалистия склон, беше полускрит зад диви лози и дървета, но въпреки това изглеждаше поразително огромен.
Чувствах някакъв особен прилив на сили, докато вятърът развяваше косите ми. Сякаш летях, въпреки че стоях здраво на скалата.