— Това е Фьоренинг. — Фин махна с ръка към скритите къщи, потънали сред зелената растителност.
— Направо ти спира дъхът — признах аз, позволявайки му да види колко съм впечатлена.
— Всичко това е твое — каза той почти тържествено и аз се обърнах към него, убедена, че нещо не съм доразбрала.
— За какво говориш?
— Ти си кралица, Уенди. — Тъмните му очи срещнаха моите, подчертавайки колко важно е това, което казва, а сетне извърна глава, обхождайки с поглед дърветата. — Това е твоето кралство.
— Да, но… то всъщност не е мое.
— Всъщност в известен смисъл е. — Той направи опит да се усмихне.
Зареях поглед към скалистите склонове. Като за кралство не беше особено голямо. Не можеше да се каже, че съм наследила Римската империя или нещо подобно, но въпреки това самата мисъл, че някакво царство е твое, беше повече от странна.
— Какъв е смисълът в това? — попитах тихо. Когато Фин не отговори, си помислих, че думите ми са били отнесени от вятъра и казах по-високо: — Защо получавам това? Какво ще правя с него?
— Ще го управляваш. — Фин стоеше на известно разстояние от мен, но сега се приближи, заставайки непосредствено до мен. — Ще взимаш решения. Ще поддържаш мира. Ще обявяваш войни.
— Ще обявявам войни? — казах аз и извърнах рязко глава към него. — Правим ли наистина такива неща? — Той сви рамене. — Не разбирам.
— Повечето неща ще бъдат вече установени, когато седнеш на трона — отвърна Фин, гледайки към къщите. — Редът е вече наложен. Ти трябва просто да го поддържаш. През по-голямата част от времето ще живееш в двореца, ще ходиш на приеми, ще участваш на тривиални правителствени срещи и от време на време ще взимаш важни решения.
— Какви например? — попитах аз, понеже не ми харесаха строгите нотки в гласа му.
— Като например заточения. — Той изглеждаше замислен. — Майка ти веднъж изпрати в изгнание една марксина. Това не беше правено от години, но тя е натоварена с властта да взима мерки, които по най-добрия начин осигуряват сигурността на нашия народ и начин на живот.
— Защо я е изпратила в изгнание? — попитах аз.
— Тя е опорочила една кръвна линия. — Той замълча и аз го погледнах въпросително. — Родила е дете от човек.
Исках да науча още за това, но в този момент почувствах една дъждовна капка да пада на челото ми. Погледнах към небето, за да видя дали се задава дъжд, но в следващия момент то като че ли се отвори и преди да се опомня, върху нас се изля неочакван порой.
— Хайде! — Фин ме сграбчи за ръката и ме потегли след себе си.
Запързаляхме се надолу по скалата, неравната й повърхност ожули гърба ми и накрая паднах тежко в един гъсталак. Дрехите ми вече бяха подгизнали от дъжда, а кожата ми беше настръхнала от студ. Все така държейки ме за ръката, Фин ме водеше през гората, докато накрая се скрихме под един гигантски бор.
— Наистина заваля внезапно — казах, надничайки иззад клоните. Под дървото не беше съвсем сухо, но върху нас падаха само отделни капки.
— Времето тук е много своенравно. Местните обвиняват реката, но Трил има повече пръст в това — обясни Фин.
Спомних си за Уила и за оплакването й, че може да контролира само вятъра, а майка й — облаците. Градината зад двореца цъфтеше през цялата година благодарение на способностите на трил и не беше трудно да се предположи, че те имаха някакво отношение и към дъжда.
Птиците се бяха смълчали, чуваха се само трополенето на дъжда и грохотът на реката. Въздухът беше наситен с аромата на бор и въпреки бурята почувствах някакъв странен покой. Не можех обаче да спра студа, който проникваше в мен, и зъбите ми започнаха да тракат.
— Студено ти е.
— Добре съм — поклатих аз глава.
Без да каже нищо повече, Фин ме прегърна и ме притегли към себе си. Жестът му беше толкова внезапен, че забравих да дишам и от силата на ръката му около рамото ми в мен се разля топлина.
— Предполагам, че това не помага много — каза той с дълбок глух глас.
— Поне спрях да треперя — отвърнах аз тихо.
— Трябва да се върнем, за да се преоблечеш. — Той дишаше дълбоко и не откъсваше очи от мен.
И точно така неочаквано, както ме беше прегърнал, сега се отдръпна и пое надолу по скалистия склон. Дъждът валеше, силен и студен, и сега, когато вече не беше с мен, за да ме топли, нямах никаква причина да оставам повече под дървото. Тръгнах след него с бързи крачки, като от време на време падах и се пързалях по нанадолнището.
Притичахме през входната врата, пързаляйки се по мраморните подове. От нас се стичаше вода, образувайки бързо растящи локви. Имах само секунда да дойда на себе си, когато осъзнах, че не сме сами в коридора.