— Хм. — Погледнах нагоре към тавана, защото така беше по-лесно, отколкото да гледам него.
— Разстроих те, съжалявам — извини се Фин искрено. — Затова не ми се искаше да ти казвам нищо.
— Не, не, добре съм. Нека просто да продължим — настоях аз неубедително. — Има още много неща, които трябва да науча.
Фин мълча около минута, давайки ми възможност да осмисля чутото, но аз се помъчих да го пропъдя от ума си колкото може по-бързо. Онова, което бях научила, ме караше да се чувствам някак омърсена, а и без това имаше твърде много други неща, които ме гнетяха.
Най-накрая Фин продължи с урока, а аз се опитах да се съсредоточа. Докато разсъждавах за задълженията, които произтичаха от кралската титла, нямаше да мисля за увлечението на майка ми по баща му.
Модният дизайнер Фредерик фон Елсин дойде на следващия ден. Той беше превъзбуден и превзет и не можех да кажа със сигурност дали е трил или не. Стоях само по комбинезон, докато ми взимаше мерки и скицираше нещо като умопомрачен в някакъв бележник. Най-накрая Фредерик фон Елсин обяви, че е измислил съвършената рокля и излетя от стаята ми, бързайки да започне работа по нея.
През целия ден се нижеше потискаща върволица от хора. Повечето от тях бяха обслужващ персонал, хора от кетъринга и организатори на забави и затова не се занимаваха с мен. Те вървяха след Елора, която ги заливаше с невъобразим обем информация за нещата, които очакваше от тях, а те бързаха да я запишат в тефтерите или на блекберитата си.
Междувременно аз имах удоволствието да прекарам един цял ден на открито по анцуг. Когато Елора ме видя, ми хвърли гневен поглед, но за щастие беше твърде заета да дава нареждания на другите, за да намери време да ми каже какво мисли за облеклото ми.
Всичко, което успявах да дочуя за предстоящото тържество в моя чест, само ме хвърляше в още по-голям ужас. Най-много се уплаших, когато чух Елора да казва, профучавайки покрай мен:
— Ще ни трябват най-малко петстотин места за сядане.
Петстотин души щяха да дойдат на партито, на което аз щях да бъда в центъра на вниманието? Просто прекрасно!
Единственото хубаво нещо този ден беше, че през цялото време бях с Фин, макар той да отказваше да говорим за каквото и да било друго, освен за тържеството и за това как трябва да се държа на него.
Прекарахме два часа, преговаряйки имената и разглеждайки снимките на по-високопоставените гости, които щяха да присъстват. Два часа взиране в различни лица и запаметяване на важните факти за близо сто души.
След това още час и половина на масата за обяд. Очевидно не умеех да се храня прилично. Имаше определен начин, по който трябваше да се държи вилицата, да се накланя купата и да се вдига чашата; дори и салфетката трябваше да се слага по определен начин. До този момент никога не бях усвоявала нито едно от тези умения и съдейки по начина, по който ме гледаше Фин, все още не ги владеех.
Най-накрая се предадох. Бутвайки чинията си, отпуснах глава и опрях бузата си в хладната повърхност на дървената маса.
— О, боже мой, той направо те е довършил! — дочух ужасения глас на Уила.
Вдигнах глава и я видях да стои в другия край на масата, с ръце върху елегантните си бедра. Беше отрупана със скъпоценности, гривните и огърлиците й бяха твърде разточителни и звънтящи, но очевидно това беше част от същността на троловете. Те всички бяха луди по дрънкулките, нещо, което не беше типично за мен, като изключим маниакалната ми слабост по моя пръстен за палец.
— Той и мен ме отегчава до смърт — усмихна се Уила и колкото и да беше невероятно, изпитах облекчение, когато я видях. Тя със сигурност нямаше да ми вади душата с имената на триста бивши монарси.
— И въпреки това изглеждаш по-жива от всякога — каза Фин сухо, облягайки се на стола си срещу мен. — Може би не съм се постарал достатъчно.
— Опитваш се да ме обидиш ли, щъркелче? — На лицето на Уила се появи нещо като присмехулна гримаса, макар и не дотам искрена.
— Не, оставям това на бившите ти сексуални партньори. — Фин й се усмихна леко, а аз зяпнах от изненада. Никога преди не бях го чувала да говори така на някого.
— Много смешно, няма що. — Уила се опитваше да изглежда сериозна, но на мен ми се струваше, че се забавлява. — Както и да е, аз съм тук, за да спася принцесата.
— Наистина ли? — възкликнах аз с малко повече въодушевление, отколкото беше редно. — И как точно?
— Със забавления. — Тя сви превзето рамене, а аз погледнах Фин, за да видя дали ме пуска.
— Върви. — Той махна леко с ръка. — Ти работи много и се нуждаеш от почивка.