Фин премигна и внезапно осъзнал какво прави, отдръпна ръката си и се изправи. Побързах да дръпна блузата си надолу и понеже вече не ми беше удобно да лежа на земята, се надигнах и оправих кока си.
— Мат ти е спасил живота? — попита Фин, за да запълни неловката тишина, която ни беше обгърнала. Лицето му все още изглеждаше замислено и на мен много ми се искаше да узная за какво мисли.
— Да — кимнах аз и станах на крака. — Мат винаги ме е бранел, още откакто се помня.
— Хм — Фин ме погледна загрижено. — Ти си имала много по-силна връзка с приемното си семейство, отколкото другите подменени деца.
— Приемно семейство? — казах намръщено. — Говориш така, все едно съм някакъв паразит.
И в следващия момент осъзнах, че вероятно бях точно това. Бяха ме оставили при тях, за да използвам техните ресурси, средства и възможности и след това да се върна обратно заедно с всички тези неща. Точно както прави един паразит.
— Ти не си паразит — рече Фин. — Те са те обичали и ти искрено си отвръщала на обичта им. Това е необичайно, но не е нещо лошо. Всъщност даже е нещо много добро. Може би си надарена със способността да съчувстваш на другите, която водачите на Трил не притежават от много отдавна.
— Не мисля, че съм чак толкова състрадателна — поклатих аз глава.
— Виждам, че начинът, по който Елора разговаря с хората, те тревожи. Елора смята, че единственият начин да печелиш уважение е като извикваш страх, но аз имам чувството, че ти ще имаш много по-различен стил на управление.
— И как според теб ще управлявам? — попитах, повдигайки вежди към него.
— Това е нещо, което ще решиш сама — отвърна той простичко.
С това Фин сложи край на урока и ми каза, че трябва да си почина преди утрешния ден. Вече бях изтощена и аз нямах търпение да се сгуша под завивките и да остана там чак до неделя, проспивайки целия бал и всичките ми страхове около него.
Сънят обаче не дойде лесно. Мятах се и се въртях в леглото, мислейки си за това как бях танцувала с Фин и за топлата му ръка върху корема ми.
Но винаги накрая си мислех за Мат, който ужасно ми липсваше. Очаквах болката да отслабне с времето, но вместо това тя ставаше все по-силна. След всичко преживяно, наистина имах нужда да знам, че някой ме подкрепя и обича безусловно.
Събудих се рано сутринта. Всъщност бях се будила през цялата нощ и най-накрая в шест часа се отказах да спя повече. Станах с намерението да се промъкна на долния етаж и да си взема нещо за ядене, но тъкмо бях стигнала стълбите, когато видях Рис да тича нагоре, дъвчейки геврек.
— Хей, защо си станала толкова рано? — ухили се той, преглъщайки залъка си.
— Не можах да заспя — отвърнах, свивайки рамене. — А ти?
— По същата причина. И без това скоро трябваше да ставам за училище. — Той бръсна пясъчно русата си коса от очите си и се облегна на перилата на стълбите. — Тревожиш ли се за тази събота?
— Да, малко — признах аз.
— Много е вълнуващо! — каза Рис с широко отворени очи и аз кимнах без особено въодушевление. — Измъчва ли те нещо? Изглеждаш някак… разстроена.
— Не. — Поклатих глава и въздъхнах, а след това седнах на най-горното стъпало. Краката ми като че ли бяха омекнали и ми се искаше да заплача. — Просто си мислех за брат ми.
— Брат ти? — През лицето на Рис премина сянка и той седна бавно до мен на стълбите. Изглеждаше почти останал без дъх и в първия момент не разбрах какво става с него, но после се досетих.
Рис навярно се чувстваше странно. През целия си живот бе знаел, че това не е истинското му семейство, а тук дори не беше и осиновен. Собственото му семейство не беше искало да го оставя другаде. Той беше откраднат, и то от семейство, което дори не го искаше. Просто бяха решили, че аз трябва да имам неговия живот.
— Да. Всъщност… исках да кажа твоя брат — поправих се аз и по някаква причина сърцето ми се сви от болка. Мат винаги щеше да бъде мой брат, независимо какво казваше генетиката.
— Как се казва той? — попита Рис тихо.
— Мат. И е може би най-доброто момче в целия свят — казах аз.
— Мат? — повтори Рис с нещо като страхопочитание в гласа си.
— Да — кимнах. — Той е най-смелият човек, когото познавам. Готов е да направи всичко за хората, които обича, и е абсолютно самоотвержен. Винаги мисли първо за другите. И освен това е много, много силен. Той е… — Преглътнах и реших, че не мога да говоря повече за Мат. Поклатих глава и погледнах настрани.
— А баща ми и майка ми? — продължи да пита Рис и аз не знаех как да му отговоря.
— Татко умря, когато бях на пет — казах предпазливо. — Тя понесе това много тежко и… оттогава е в болница. Заради психиатрични проблеми. Отгледаха ме Мат и сестрата на татко, Маги.