— О! — На лицето на Рис се появи загрижен израз.
Изведнъж намразих Ким още повече. Знаех, че беше направила всичко това, защото обичаше Рис, но въпреки това не можех да й простя. Тя никога нямаше да може да живее с него, защото завинаги щеше да остане затворена в психиатрична клиника. И през целия си живот не беше правила нищо друго, освен да наранява — мен, Мат и всички останали.
— Съжалявам. — Сложих ръката си нежно върху неговата, за да го утеша. — Трудно ми е да ти обясня откъде знам това, но майка ти наистина те обича. Ти ужасно й липсваше. И мисля, че винаги ме е мразила заради това, че съм заела твоето място.
— Наистина ли? — Когато ме погледна, в очите му имаше едновременно и надежда, и тъга.
— Да. Аз винаги по някаква причина я карах да се чувства гадно. — Усмихнах се едва-едва и той се засмя.
— Съжалявам за това. Сигурно не съм от хората, които можеш лесно да забравиш.
— Да, предполагам, че е така — съгласих се аз. В този момент Рис хвана ръката ми и макар да се беше поободрил, аз не отдръпнах моята.
— Ами тази Маги? Какво представлява тя? — попита той.
— Страхотна е. Понякога е свръхгрижовна, но иначе е готина — казах аз. — И ми търпи глупостите. Всъщност и двамата го правят. — Помислих си колко странно е, че тези двама души вече не бяха моето семейство. — Направо не е за вярване, всъщност говорим за твоя брат и твоята леля.
— Да, разбирам. Но те са и твое семейство — рече Рис. — Те са те обичали и са те отгледали. Не е ли това доказателство, че сте били истинско семейство?
От толкова време ми се искаше някой да ми каже това и стиснах ръката му с благодарност. Аз все още ги обичах, винаги щях да ги обичам и исках другите да приемат това.
— Уенди! — Фин се беше събудил и бе тръгнал при мен, когато ме забеляза да седя на стълбите. Инстинктивно отдръпнах ръката си и Рис стана. — Какво правите?
— Току-що се събудих. Просто си говорехме. — Погледнах нагоре към Рис, който кимна в знак на потвърждение, но очите на Фин просветваха от гняв. Гледаше ни така, все едно бяхме хванати да обираме банка.
— Предлагам ти да се подготвиш за училище — каза студено Фин на Рис.
— Да, тъкмо това се и канех да направя — отвърна Рис, сякаш се оправдаваше и тръгвайки си, ми се усмихна. — Доскоро, Уенди.
— Да, доскоро — усмихнах се аз в отговор.
— Какво правехте? — просъска Фин намръщен.
— Вече ти казах — натъртих аз и се изправих. Той все още излъчваше заплаха, но сега вече не го гледах отдолу и се почувствах по-добре. — Просто си говорехме.
— За какво? — попита Фин.
— За семейството ми — отвърнах и свих рамене. — Има ли значение?
— Не можеш да говориш с него за твоето приемно семейство — отсече Фин. — Мансклиг не трябва да знаят откъде идват. В противен случай могат да се изкушат да издирват семействата си, което би означавало гибел за нашето общество. Разбираш ли това?
— Но в действителност аз не му казах нищо — оправдах се аз, макар да се почувствах глупаво, че това не ми беше хрумнало. — Просто много ми липсваше и му разказах колко добро момче е. Не съм му казала къде живее или нещо такова.
— Трябва да бъдеш по-внимателна, Уенди — рече Фин.
— Съжалявам. Не съобразих. — Не ми харесваше начинът, по който ме гледаше, и затова се обърнах и тръгнах надолу по коридора към стаята си.
— Чакай. — Фин хвана нежно ръката ми и затова се обърнах и го погледнах.
Той пристъпи крачка напред, заставайки точно пред мен, но аз се опитвах да му покажа, че му се сърдя и затова отказах да го погледна. Въпреки това чувствах очите му върху себе си и топлината на тялото му, което определено не ми помагаше да изглеждам гневна.
— Какво? — попитах аз.
— Видях те да държиш ръката му. — Фин понижи глас.
— Е? — рекох аз. — Това престъпление ли е?
— Не, но… ти не можеш да правиш това — обясни Фин натъртено. — Не можеш да се обвързваш с мансклиг.
— Виж ти! — Освободих ръката си от неговата, подразнена от факта, че единственото нещо, за което мислеше, беше работата му. — Ти просто ревнуваш.
— Не ревнувам — рече Фин, сякаш се оправдаваше и отстъпи назад. — Просто се грижа за теб. Ти не разбираш колко е опасно да се обвържеш с него.
— Да, бе — промърморих аз и тръгнах отново към стаята си. — Аз не разбирам нищо.
— Не казах това. — Фин ме последва.
— Но е вярно — отвърнах аз. — Аз не разбирам нищо.
— Уенди! — каза Фин рязко и аз се обърнах неохотно към него. — Ако ти не разбираш нещо, това означава, че аз не съм ти го обяснил достатъчно добре.