— Аз те плаша? — Разсмях се от сърце, неспособна да спра, но това не го обиди. — Аз съм последната, която трябва да те плаши.
— Хм. — Чертите на лицето му бяха застинали в ожесточена концентрация. — Може би някои хора си мислят така. Но те не виждат и не знаят онова, което виждам и знам аз.
— Какво знаеш ти? — попитах тихо, изненадана от признанието му.
— Те казаха ли ти? — Тове ме погледна отново.
— Какво да ми кажат?
— Е, щом не са го направили, значи и аз не трябва да ти казвам. — Той се почеса по ръката, обърна ми гръб и тръгна, оглеждайки се.
— Каквото и да си мислиш, че правиш, не ми помагаш — казах аз, чувствайки се все по-уморена. — Само ме объркваш още повече.
— Приеми извиненията ми, принцесо. — Той се спря и ми се поклони. — Фин искаше да говоря с теб за твоите способности. Той знае, че истинското ти обучение не може да започне преди бала, но иска да си подготвена.
— Фин е поискал да дойдеш при мен? — Сърцето ми заби силно в гърдите.
— Да. — Той сбърчи смутено чело. — Това тревожи ли те?
— Не, никак — излъгах аз. Фин вероятно беше изпратил Тове, защото не искаше да се среща с мен. Той ме избягваше.
— Имаш ли някакви въпроси? — попита Тове, пристъпвайки към мен.
— Хиляди — въздъхнах аз. Той ме погледна, наклонил леко глава. — Трябва да бъдеш по-конкретен.
— Няма от какво да се страхуваш, знаеш го. — Той ме наблюдаваше внимателно и аз си помислих, че се чувствах по-добре, когато се боеше да ме погледне.
— Не се страхувам. — Размърдах се, смутена от погледа му.
— Мога да позная, когато лъжеш — рече той, без да ме изпуска от поглед. — Не защото съм екстрасенс, а защото всичко при теб е толкова очевидно. Може би трябва да поработиш върху това. Елора е много добра в лъжите.
— Ще се упражнявам — промърморих.
— Вероятно ще е за добро. — Тове говореше с искреност, която намирах за обезоръжаваща. Неговото разсеяно безумие си имаше свое очарование. Прокарвайки ръка през гъстата си коса, той погледна надолу към пода с тъжен израз на лицето. — Предпочитам да си такава, каквато си сега. Честна и развълнувана. Но така никога няма да станеш кралица.
— Да, предполагам, че си прав — съгласих се аз, натъжена на свой ред.
— Аз самият съм малко разсеян, ако не си забелязала. — Тове ми се усмихна накриво, но зелените му очи останаха унили. След това се наведе и взе едно малко овално камъче от пода. Подхвърли го и го накара да се върти около ръката му, наблюдавайки го. — Трудно ми е да стоя дълго концентриран, но работя над това.
— Добре… не искам да прозвучи като заяждане, но защо Фин поиска от теб да ми помогнеш? — Разтрих раменете си, надявайки се, че не съм го разстроила.
— Защото съм силен. — Тове хвърли камъка настрани, защото очевидно му беше омръзнало да се занимава с него. И след това ме погледна. — Е, да видим какво можеш.
— Какво имаш предвид? — попитах, объркана от рязката смяна на темата.
— Каквото и да е. — Той разпери широко ръце. — Можеш ли да преместваш предмети?
— Да, с ръцете си.
— Очевидно. — Тове завъртя нагоре очи. — Не си парализирана и затова предполагам, че физически си в добра кондиция.
— Не мога много. Владея внушение в някаква степен, но не съм го използвала, откакто съм тук.
— Опитай. — Тове посочи полилея, който висеше над нас. — Ето, например с това.
— Не искам да го правя — казах аз уплашена.
В ума ми се мярна образ. Картината, която бях видяла в стаята на Елора, тъмния дим и червените пламъци около разбитите полилеи. Но видението беше много по-ярко, сякаш усещах дима в ноздрите си и пламъците като че ли се движеха, хвърляйки нови отсенки върху картината. В ушите ми отекна звук от разбито стъкло.
Преглътнах с усилие и поклатих глава, отстъпвайки няколко крачки от полилея. Не бях точно под него, но исках да се отдалеча още.
— Какво беше това? — попита Тове, накланяйки глава.
— Кое?
— Нещо се случи. — Той се взираше в мен, опитвайки се да разчете реакцията ми, но аз само поклатих глава. Беше ми много трудно да му обясня, а и не бях сигурна дали всичко това не беше някаква игра на въображението ми. — Интересно.
— Благодаря — промърморих аз.
— Неприятно ми е да правя това, когато си толкова уплашена, но трябва да те изчистя от съзнанието си. — Той вдигна глава към полилея и очите ми последваха неговите.
Чувствах сърцето си да препуска в гърдите ми, а гърлото ми беше пресъхнало. Стъклените дрънкулки потрепнаха и иззвънтяха, и започнаха да блещукат. Отстъпих още няколко крачки назад, искаше ми се да му извикам да спре, но дори не знаех дали ще ме послуша. След това целият полилей се залюля и аз изгубих присъствие на духа.