— Всъщност не съм обещавала нищо — изтъкнах аз и Елора присви очи още по-ожесточено.
— Една принцеса никога не противоречи — каза тя хладно.
— Аз съм принцеса само от около две седмици. Не можеш ли да спреш поне за малко с укорите? — попитах колкото може по-меко.
Бяха ми дотегнали всички тези приказки за принцеси. Почти всяко изречение, което тя казваше през последните два дни, започваше с думата „принцеса“ и неща, които една принцеса никога не трябва да прави или винаги трябва да прави.
— Ти си била принцеса през целия си живот. Това е в кръвта ти — каза Елора строго, изправяйки се още повече на стола си в опит да се извиси над мен. — Би трябвало да знаеш как да се държиш.
— Работя върху това — отвърнах тихо.
— Говори високо. Гласът ти трябва да е отчетлив и ясен, независимо какво казваш — отсече Елора. — И нямаш време да работиш върху това. Партито ти е утре. Трябва да си готова сега.
Исках да й се тросна нещо, но в този момент и Рис, и Фин ме изгледаха така, сякаш искаха да ми подскажат да си държа устата затворена. Рианон се взираше неспокойно в чинията си, а Гарет просто дъвчеше храната си, сякаш не забелязваше нищо.
— Разбирам — въздъхнах аз дълбоко и отпих отново от виното си. Не бях сигурна дали държа чашата както трябва, но Елора не каза нищо.
— Получих снимката с роклята ти — усмихна ми се Уила. — Наистина е зашеметяваща. Даже малко ти завиждам. Само веднъж получаваш шанса да бъдеш красавицата на бала и утре ти определено ще бъдеш такава. Сигурна съм, че ще изглеждаш невероятно.
Тя ми се беше притекла на помощ, сменяйки темата от неща, които правех погрешно, към неща, които правех правилно. Макар да се държеше отвратително с Фин и Рианон, просто не можех да се заставя да я ненавиждам.
— Благодаря ти — казах с признателност, усмихвайки й се в отговор.
Последната ми проба беше по-рано през деня и тъй като Уила ме беше помолила, аз й изпратих снимка. Идеята всъщност беше на Фин и той беше използвал своя фотоапарат.
Чувствах се ужасно неловко, когато позирах с нея, пък и Фин не ме успокои, че ми стои добре. Той просто щракна снимката и с това въпросът приключи.
— Видяхте ли роклята? — обърна се Уила към Елора, която дъвчеше превзето парче броколи.
— Не. Доверявам се на таланта на Фредерик, а и Фин има последната дума — отвърна Елора разсеяно.
— Аз ще настоявам да участвам в избора, когато моята дъщеря си шие роклята за бала — подхвърли Уила замислено. Елора настръхна леко, но Уила не забеляза това. — Освен това винаги съм обичала роклите и модата. Мога да прекарам целия си живот на някой бал. — Тя изглеждаше тъжна за момент, сетне се усмихна отново. — Точно затова е толкова хубаво, че си тук. Очаква те едно грандиозно събитие.
— Благодаря — повторих аз, понеже не знаех какво друго да отговоря.
— Твоето парти също беше прекрасно — намеси се Гарет, чувствайки се задължен да каже нещо хубаво за бала на дъщеря си. — И роклята ти беше фантастична.
— Знам — усмихна се Уила нескромно. — Наистина беше ужасно красива.
От гърлото на Фин дойде някакъв нечленоразделен звук и Елора и Уила го изгледаха гневно, но не казаха нищо.
— Извинете ме. Нещо ми заседна на гърлото — обясни Фин, отпивайки от чашата си.
— Хм — изсумтя Елора неодобрително и после отново погледна към мен. — Това ме подсеща за нещо. Бях много заета през седмицата, за да те попитам по-рано. Какво реши за името си.
— Името ми? — рекох аз, повдигайки вежди.
— Да. Името, което ще приемеш на кръщелната церемония. — Тя впери очи в мен за момент и сетне погледна строго към Фин. — Мислех, че Фин ти е казал за това.
— Да, но този въпрос не е ли вече решен? — попитах аз, определено объркана. — Искам да кажа, фамилното ни име е Дал, нали така?
— Не говоря за фамилното ти име — поясни Елора с раздразнение. — Имам предвид първото ти име.
— Не разбирам. — Сбърчих чело и се опитах да разчета какво се крие зад каменното й изражение. — Името ми е Уенди.
— Това не е подходящо име за принцеса — присмя се Елора. — Всички променят имената си. Уила имаше друго име преди. Какво беше то, скъпа?
— Ники — отвърна Уила. — Приех името Уила в памет на майка ми.
Гарет се усмихна, а Елора леко се наежи, но бързо го прикри. Планът й, изглежда, беше да насочи целия си натиск върху мен.
— Е? Как би искала да се казваш? — настоя тя.
Неясно защо, сърцето ми силно се разтуптя. Изобщо не исках да сменям името си. Когато Фин ми беше казал за церемонията по кръщението, предположих, че става дума само за фамилното ми име и макар да не бях особено ентусиазирана, не ме беше чак толкова грижа. След време вероятно щях да се омъжа и отново щях да сменя името си.