След като бъркотията беше почистена, Уила, която никога не беше харесвала Рис особено, неочаквано започна да си бъбри с него и той охотно й отговаряше. Те говореха просто за да принудят Елора и Фин да мълчат.
Въпреки това Елора успя да ми отправи още няколко хапливи забележки от рода на това как трябва да се използва вилицата. Но веднага щом завършеше изречението си, Уила подхващаше някаква забавна история за някаква нейна приятелка, за филм, който е гледала, или за място, което е посетила. Не млъкна нито за момент и в общи линии всички й бяхме благодарни.
Когато вечерята свърши, Елора съобщи, че има пристъп на мигрена и освен това трябва да свърши още един милион неща. Тя се извини, че десерт няма да бъде сервиран, но не напусна мястото си на масата. Не знаейки какво друго да направят, всички започнаха да се извиняват, че трябва да си тръгват. Първи го направи Гарет и Елора кимна равнодушно.
— Ще се видим утре вечерта — отговори тя глухо, без да го погледне, взирайки се в празното пространство пред себе си, а Гарет се опитваше да не изглежда смутен от това.
— Пази се — рече той, докосвайки нежно рамото й.
Фин, Рис и аз станахме да изпратим Гарет, Уила и Рианон до вратата, но в този момент ме сепна студеният глас на Елора. Мисля, че той сепна всички, но другите успяха по-добре да го прикрият.
— Фин? — каза тя с равен глас, все така взирайки се в нищото. — Би ли ме придружил до салона? Бих искала да поговоря с теб.
— Да, разбира се — отговори Фин, покланяйки се леко.
Аз замръзнах на мястото си, но той отказа да ме погледне. Сключил ръце зад гърба си, стоически очакваше нарежданията на Елора.
Бях готова да стоя там, докато Елора не ми заповяда да си вървя, но Уила ме хвана под ръка и ме повлече нанякъде. Ненавиждах я заради това, но знаех, че просто ме спасява от следващата тирада на Елора.
Рис и Рианон бяха пред нас, шепнейки си нещо тихо един на друг. Гарет хвърли крадешком един последен поглед към Елора и тръгна към входната врата.
— Значи, утре ще дойда към десет часа — каза Уила, нарочно говорейки безгрижно и жизнерадостно.
— Защо? — попитах аз изненадана.
— За да ти помогна да се приготвиш. Има толкова неща за правене — обясни тя и хвърли бърз поглед към салона. — А и майка ти като че ли няма да ти бъде от голяма помощ.
— Уила, не говори по този начин за кралицата — каза Гарет меко.
— Както и да е, ще ти помогна за всичко. Ще бъдеш зашеметяваща. — Тя стисна ръката ми и ми се усмихна окуражаващо.
— Благодаря. — Исках и аз да й се усмихна, но някак си не се получи.
Искрено се радвах, че ще има кой да ми помогне, но сърцето ми се беше свило. Каквото и да говореше Елора на Фин, едва ли беше нещо хубаво. Гарет ми отправи една неубедителна усмивка, вратата се затвори и двамата с Рис останахме сами във фоайето.
— Добре ли си? — попита Рис.
— Да, всичко е наред — излъгах аз.
Чувствах се някак странно слаба и отпаднала и бях напълно сигурна, че вече не искам да бъда принцеса. Нямаше да мога да понеса още много такива вечери и тъкмо се запътих да съобщя това на Елора, когато топлата ръка на Рис ме спря.
— Ако си тръгнала натам, само ще стане още по-лошо — каза той кротко. — Хайде.
Рис ме подхвана през кръста й ме поведе към стълбите. Когато стигнахме в подножието им, очаквах, че ще се опита да ме отведе в стаята ми, но не го направи. Знаеше, че трябва да изчакам Фин.
Не се удържах и надникнах през парапета с надеждата да видя какво става. Не бях сигурна как точно ще помогна, но си мислех, че все някак ще оправя нещата.
— Доста бурна вечеря — отбеляза Рис и се засмя мрачно, сядайки на стъпалата.
Не успях да видя нищо и се отказах да надничам повече. Прибирайки полите си, седнах на стълбите до него.
— Съжалявам — рекох.
— Не е нужно. Вината не беше твоя — увери ме Рис с крива усмивка. — Ти просто направи тази къща много по-интересна.
Елора умишлено беше устроила целия този спектакъл. Тя би могла да говори тайно на Фин, в главата му. Но по някаква причина искаше да стана свидетел на това. Не разбирах какво точно беше сгрешил, освен че беше изразил несъгласие с нея. Но той се бе държал напълно почтително и не беше казал нещо, което да не е вярно.
— Какво според теб става там? — попитах аз.
— Не знам — отвърна Рис. — Но тя никога не ми е крещяла.
— Шегуваш се. — Погледнах го скептично. Рис приличаше на момче, което цял живот си е навличало неприятности и предполагах, че Елора винаги е била максимално строга с него.
— Не, сериозно — засмя се Рис, виждайки изненадата ми. — Само ми се е тросвала да не си играя с тази или онази вещ, когато е била наоколо, което не се случваше особено често. Аз бях отгледан от бавачки. Още от първия ден Елора ми даде ясно да разбера, че не ми е майка и че не иска да ми бъде такава.