От време на време виждах Елора да се носи из дансинга или пък зървах Уила да ми се усмихва заговорнически, танцувайки с някой привлекателен младеж. Беше нечестно, че тя може да си избира когото си поиска, докато аз трябваше да откликвам на поканата на всеки непознат.
— Вие може би сте най-възхитителната принцеса, която някога съм виждал — каза ми канцлерът, докато танцувах с него.
Пълните му бузи бяха зачервени и ми се искаше да му предложа да седне да си почине, но си помислих, че Елора няма да одобри това. Беше ме притеглил много по-близо, отколкото беше нужно и имах усещането, че ръката му на гърба ми е масивен свински бут, с който ме притиска към себе си. Не можех да се отскубна от лапите му, без да предизвикам сцена и затова просто се опитвах да се усмихвам.
— Сигурна съм, че това не е вярно — възразих аз. Той се потеше толкова много, че се опасявах да не капе върху роклята ми, защото след това върху красивия бял плат щяха да останат жълти петна.
— Не, наистина е така. — В широко ококорените му очи се четеше някакво нездраво задоволство и нямах търпение някой да побърза да го смени като мой партньор. Току-що бяхме започнали да танцуваме, но аз нямаше да понеса много дълго това. — Всъщност определено мога да кажа, че вие сте най-възхитителната.
— Не, едва ли говорите сериозно. — Огледах се с надеждата да зърна Уила някъде и да се опитам да й го прехвърля.
— Предполагам, че скоро ще започнат да ви ухажват и просто искам да знаете, че съм човек с много силни позиции — продължи канцлерът. — Аз съм много богат, много солиден и имам безупречна кръвна линия. Мисля, че майка ви би одобрила едно подобно споразумение.
— Още е рано да говорим за това… — отвърнах аз с глъхнещ глас.
Изпънах шията си назад и знаех, че ако Елора ме видеше, щеше да ме обвини, че се държа грубо, но не знаех какво друго да направя. Този шишкав мъж ме беше сграбчил за задника, докато ми правеше нещо подобно на предложение за брак. Трябваше някак да сложа край на това.
— Казвали са ми освен това, че съм прекрасен любовник — понижи глас канцлерът. — Сигурен съм, че вие нямате никакъв опит в това, но аз определено съм готов да ви предам моя.
Погледът му беше станал хищен, докато ме гледаше от долу на горе заради по-ниския си ръст. Необходима ми беше цялата ми воля, за да не го отблъсна грубо и в главата си мислено изкрещях да се маха.
— Мога ли да ви отнема партньорката? — Тове се появи до мен. Канцлерът изглеждаше видимо разочарован, но преди да успее да каже нещо, Тове сложи ръка върху рамото му и хващайки моята ръка, ме изтръгна от него.
— Благодаря — прошепнах, докато се отдалечихме, валсирайки, от един много объркан на вид канцлер.
— Чух те да викаш за помощ — усмихна ми се Тове. — Изглежда, че използваш твоето внушение в по-голяма степен, отколкото си мислиш.
В ума си аз се бях молила за изход, но не бях произнесла нито дума.
— Ти си ме чул? — ахнах, пребледнявайки. — Колко хора още са ме чули?
— Вероятно само аз. Не се тревожи. Едва ли някой още има необходимите сетива за това — каза Тове. — Канцлерът можеше да го долови, ако не беше прекалено зает да зяпа в гърдите ти или ако ти беше малко по-опитна. Постепенно ще се научиш да го правиш.
— Не ме интересува дали ще се науча. Просто исках да се отърва от него — промърморих аз. — Съжалявам, ако съм мокра. Вероятно цялата съм лепкава от потта му.
— Не, добре си — увери ме Тове.
Ние танцувахме на подобаващо разстояние един от друг и роклята ми не се докосваше до него, за да може да каже дали е мокра или не, но със сигурност имаше нещо успокояващо в това да бъда с него. Не беше нужно да казвам нещо или да се притеснявам, че ме опипват или гледат многозначително. Тове почти не ме поглеждаше и не отрони нито дума.
Елора най-накрая сложи край на празненството. Церемонията по кръщението щеше да започне след двайсет минути и тя обърна внимание, че ще се нуждая от малка почивка след дългите танци. Дансингът се изпразни и всички се настаниха на масите отстрани или се въртяха около бюфета.
Знаех, че трябва да поседна, докато все още имах възможност, но отчаяно се нуждаех от глътка въздух насаме, затова отидох в един ъгъл зад няколко допълнителни стола и се облегнах на стената.
— От кого се криеш? — пошегува се Рис, зървайки ме там. Облечен в бляскав смокинг, той изглеждаше много елегантен, докато вървеше към мен усмихнат.
— От всички — усмихнах му се аз в отговор. — Изглеждаш много добре.
— Странно, тъкмо се канех да ти кажа същото. — Докато стоеше до мен, Рис пъхна ръце в джобовете си и ми се усмихна още по-широко. — Въпреки че думата „добре“ е доста слаба в твоя случай. Изглеждаш направо… ослепителна. Като че ли нищо тук не може дори да се сравни с теб.