Може би никой в стаята не се вълнуваше от Хестър Прин и нейната незаконна дъщеря, но сега вниманието им определено беше привлечено. Бях навел глава и се опитвах да изглеждам колкото се можеше по-незабележим. Сърцето ми биеше толкова бързо, че го усещах как пулсира чак в гърдите ми, а аз продължавах да си повтарям, че всичко е наред, че само си представям, че тя гледа към мен, защото трябваше да бъде така. Трябваше да вярвам, че никой в Гентри не вперва поглед в мен, щом чуе думите „дете на дявола“. Но никой не казваше нищо.
В стаята беше толкова тихо, че чувах само жуженето на флуоресцентните лампи. Струваше ми се, че те бръмчат точно над главата ми като някакъв сигнал или предупреждение, но никой не се обърна да ме погледне обвинително. Никой не шепнеше, никой не сочеше с пръст към мен.
Мисис Бръмел стоеше с гръб към дъската и с маркер в ръка, готвейки се да напише още нещо с него, и се взираше в Тейт.
— Нуждаеш ли се от нещо, скъпа?
Тейт поклати глава и продължи да стои права.
— Не ми обръщайте внимание. Просто си чакам голямата червена буква А.
— Това не е смешно — каза мисис Бръмел и сложи капачката на маркера си.
— Не — отвърна Тейт. — Не е. Но всички можем да се споразумеем да продължим да си се усмихваме, защото така нещата изглеждат много по-приятни и лесни.
Мисис Бръмел се оттегли зад бюрото си и извади кутия с носни кърпички, въпреки че Тейт не плачеше.
— Искаш ли малко време да дойдеш на себе си?
— Не. Защото не съм разстроена или поразена от скръб, ясно ли е? Просто ми писна.
— Искаш ли да отидеш до кабинета на психолога?
— Не, искам някой да ме чуе най-накрая, мамка му!
Гласът на Тейт беше силен, неестествено пронизителен. Внезапно тя се дръпна назад и изрита чина си толкова яростно, че ударът от ботуша й отекна като металически звън в цялата стая.
— Извинена си, можеш да излезеш — каза мисис Бръмел, но не с внимателния, разбиращ глас, който учителите понякога използват. Беше по-скоро категоричен, сякаш ако Тейт не излезеше сама, имаше вероятност да бъде изведена навън от училищната охрана.
За секунда Тейт имаше такова изражение, като че ли щеше да остане и да предпочете принудителното извеждане. После грабна книгите от чина си и излезе, без да се обърне назад.
Останалата част от класа седеше в неловко мълчание. Държах се за ръба на чина си и се опитвах да накарам ръцете си да не треперят, а мисис Бръмел положи всички усилия да ни върне към Натаниел Хоторн и темата за тъпата дилема на Хестър, докато звънецът удари.
Отвън в коридора Розуел тъкмо излизаше от часа си по математика и се тръсна на стълбището до мен.
— Е, готов ли си за малко разговорен френски?
Поклатих глава и погледнах в посока към паркинга в задния двор.
— Имам нужда от чист въздух.
Той ме погледна така, сякаш искаше да ми каже нещо, но се чудеше как да го направи.
— Мисля, че трябва да влезеш в часа по френски — каза най-накрая.
— Не мога.
— Искаш да кажеш, че не ти се ходи.
— Не, искам да кажа, че не мога.
Розуел изпъна рамене и внезапно стана много по-едър.
— Не, искаш да кажеш, че не ти се ходи. Така е по-правилно да се изразиш.
Придърпах ръкавите на суичъра надолу към китките си и тръгнах към вратата.
— Трябва да изляза навън — казах аз. Гласът ми беше тих и неуверен. — Само за малко. Наистина имам нужда от свеж въздух.
— Не, имаш нужда да ми кажеш защо изглеждаш като мъртвец. Маки, какво става? Нещо не е наред ли?
— Мразя това — не издържах най-накрая. — Мразя, когато хората винаги си пъхат носа в неща, които не са тяхна работа. Мразя, че не те оставят на мира. И мразя Натаниел Хоторн.
Розуел пъхна ръце в джобовете си и ме погледна.
— Добре. Не е точно това, което очаквах.
Не ме последва навън.
Стоях в най-далечния край на паркинга, облегнат на един от големите бели дъбове, а дъждът се процеждаше между листата на дървото и капеше по лицето ми. Звънецът би, но аз си останах там, където бях, вцепенен и дишащ прекалено бързо, защото може и да не бях най-добрият ученик, когато ставаше въпрос за литература, но познавах достатъчно добре книгата, за да съм наясно, че макар Хестър да се разхождаше с аленото А на роклята си, пасторът Димсдейл беше онзи, когото вината изгаряше под кожата. Той беше този, който умираше.