Зад мен имаше само една редица от коли и мислех, че съм сам, когато чух внезапно познат глас да казва:
— Хей, Маки…
Тейт беше спряла до бордюра с абсолютно чудовищния си буик. Очевидно беше решила, че е приключила с училището за днес. Или, по-вероятно, беше приключила с ангажимента си на публично зрелище. Постави ръка на ръба на отворения откъм нейната страна прозорец.
— Дъждът скоро няма да спре. Искаш ли да те закарам донякъде?
Двигателят на колата продължаваше да работи на празен ход, а чистачките се движеха неуморно напред и назад по стъклото. Буикът имаше издължено, сивкаво тяло, с направо отровни за мен калници. Приличаше ми на зловеща метална акула.
— Всичко е наред. Благодаря ти, но няма нужда.
— Сигурен ли си? Не ми е проблем.
Поклатих глава, зазяпан в завесата от дъжд, спускаща се върху предната броня на колата, за да не ми се налага да поглеждам към Тейт. Лицето й беше по-нежно и по-младежко, отколкото изглеждаше обикновено. Стоях под капещия върху ми дъб и се чудех дали да я поздравя за начина, по който се изправи срещу хората в класа и мисис Бръмел, само за да не мълча като пън — да й споделя колко ме впечатли как можеше да тъгува и да понесе да бъде в устата на всички и същевременно да се изправи и да им каже да вървят по дяволите.
След минута тя загаси двигателя и излезе от колата.
— Чуй. Трябва да говоря с теб.
Когато прекоси полянката и тръгна към мен, изражението на лицето й беше странно — сякаш тук, навън на паркинга, вече не беше толкова уверена в себе си. Като че ли я плашех. Устата й изглеждаше някак болезнено. Под очите й имаше сини сенки, каквито се получават след продължително недоспиване.
Дойде под дървото при мен и се обърна настрани, така че стояхме един до друг, с лице към паркинга. Лакътят й беше на сантиметри от моя ръкав.
— Имаш ли минутка?
Не отговорих.
— Господи, защо никога не казваш нищо?
Извърна се и се втренчи в мен, хапейки долната си устна. Тя изглеждаше направо възпалена, като оголено месо, очевидно я дъвчеше постоянно. Макар и да беше пропита с миризмата на желязо от буика, от нея се излъчваше и свежо, сладко ухание. Напомняше ми за цъфтящи дървета или за нещо, което ти се иска да сложиш в устата си. Аромат, който не би трябвало да се усеща от момичета, потънали в трагедия и детройтска стомана.
— Не беше на погребението вчера — каза тя.
Стори ми се, че вятърът задуха по-силно между нас. Кимнах.
— Защо? Искам да кажа, баща ти изглежда много отдаден на цялата тази работа с обединяването на общността и като се има предвид, че той организира цялото нещо… А и Розуел беше там.
— На баща ми това си му е работата — отвърнах аз с равен, прекалено безразличен глас, който ми показваше какво бях — ужасен лъжец, повтарящ чужди думи. — Както и да е, погребенията не са представата ми за идеално социално събитие. Не бих посетил някое просто за забавление или защото всички други ще отидат.
Тейт просто ме гледаше. После скръсти ръце на гърдите си и внезапно стана много мъничка и крехка, вече мокра до кости. Косата й беше полепнала на кичури по челото й.
— Както и да е. Вече няма значение.
— Добре го каза.
Тя си пое дълбоко дъх и ме погледна.
— Това не беше тя.
За секунда-две не казах нищо. Никой от нас не проговори.
Но и не откъснахме поглед един от друг. Можех да видя петънцата зелено и златисто в очите й и малките, толкова дълбоки и студени точици, че изглеждаха направо алени. Осъзнах, че от години не я бях поглеждал истински в очите.
Тейт отпусна клепачи, за да ми попречи да надникна по-дълбоко в нея, и раздвижи устните си, преди да проговори, като че ли репетираше думите.
— В онази кутия не беше сестра ми, беше нещо друго. Познавам сестра си и каквото и да умря в креватчето й, не беше тя.
Кимнах. Внезапно ми стана студено и по кожата ми ме побиха тръпки по начин, който нямаше нищо общо с дъжда. Ръцете ми изтръпнаха и се вцепених целият.
— Е, така ли ще си стоиш тук, като част от обзавеждането на паркинга?
— Какво искаш да кажа?
— Не искам да казваш нищо — искам някой да ме чуе!
— Може би трябва да поговориш с училищния психолог — отвърнах аз, вперил поглед в обувките си. — Нали това им е работата…
Тейт ме погледна и очите й бяха широко отворени и наранени и, за пръв път, изпълнени със сълзи.