Гласът ми звучеше пресипнало, толкова тихо, че почти не се чуваше.
— Никак не е забавно — каза той. — Не мислиш ли, че трябва да се прибереш? Ако ти е по-добре у вас, може би…
После просто млъкна.
Захвърлих салфетката в кошчето и се протегнах за нова.
Той приближи до мен.
— Маки… Маки. Погледни ме.
Когато се обърнах с лице към него, той се взря настойчиво в мен. Очите му бяха сини, но се променяха в зависимост от светлината. Исках моите да бъдат какъвто и да е друг цвят, само не това еднообразно, неестествено черно.
— Не е нужно да се мотаеш наоколо и да се държиш сякаш всичко ти е наред през цялото време.
— Напротив, трябва. — Думите ми прозвучаха прекалено високо и отекнаха в облицованите с плочки стени. Облегнах се на мивката и затворих очи. — Моля те, не искам да говорим за това.
След секунда той се приближи още и после усетих ръката му на рамото си. Беше неочаквано, но тежестта й ми подейства успокояващо, почувствах се сигурен поне в едно нещо в този живот, стабилен.
Когато отворих очи, Розуел все още стоеше до мен, но незабележимо беше свалил ръката си. След малко извади пакетче дъвки. Избута едната с палеца си нагоре през опаковката, предложи ми я и аз я взех.
— Хайде — каза той, обръщайки се към вратата. — Да намерим Дрю и Дани.
Близнаците бяха в салона до бара и играеха билярд с Тейт. Розуел отиде при тях, но аз се забавих. Тейт стоеше с гръб към мен, а аз не знаех какво да направя; исках да върна времето назад и между нас всичко да бъде както преди. Да не се бях държал като дърво на паркинга, да не я бях оставил да си тръгне сама, без да й кажа нито дума.
Ако смятах, че тя ще вдигне голям скандал заради поведението ми, скоро разбрах, че съм грешал. Тейт ме погледна веднъж, после отново се обърна към масата. Направи отличен удар. Не беше много труден, но успя да го накара да изглежда ефектен и майсторски. Косата й стърчеше във всички посоки, сякаш току-що беше станала от леглото. Но най-вече изглеждаше спокойна, не като човек, погребал сестра си преди ден, и определено не като някой, който беше потърсил най-странното момче в училище, за да обсъди с него теорията си, че това, което бяха погребали в земята, всъщност не беше сестра й.
Следващият удар беше още по-добър — разби струпалите се топки в ъгъла и направо закова тази, която й трябваше. Топката влезе директно в джоба, но изражението на Тейт изобщо не се промени.
— Страхотно — каза Розуел, когато приближихме до масата им.
Тя кимна с глава към Дрю и Дани.
— Да… А тези момчета са големи леваци.
Дрю просто сви рамене, но Дани изсумтя възмутено и я замери с хартиено топче.
— Върви на майната си, Стюарт.
Застанах на известно разстояние зад нея и я наблюдавах как се подготвя за следващия удар. Не беше толкова труден колкото предишните и едва ли щеше да има проблем, но в последната секунда тя трепна, топката се удари в ръба на масата и мина покрай джоба.
Дани я сръга в ребрата, захилен до уши.
— Кой сега е левак, а?
Тейт му подаде щеката.
— Да, да… Отивам да взема кока-кола.
Дрю дойде при мен. Изглеждаше нетипично жизнерадостен.
— Почти сме готови с „Червената заплаха“. Купихме купища части по интернет и мисля, че този път някои от тях са точно тези, които ни трябват. За малко да си останем у дома и да работим.
Майката на близнаците, мисис Корбет, беше антиквар, което бе политически коректният термин за човек, който събира всякакви боклуци. Братята се ровеха из купчините със завоеванията й откакто бяха съвсем малки, разглобяваха стари тостери и радиа и после отново ги сглобяваха. „Червената заплаха“ беше техният проект през последните шест месеца. Представляваше полиграф някъде от 1950 година, който обаче не работеше. Не исках да бъда песимист, но независимо от това, което каза Дрю, се съмнявах искрено, че ще успеят да го оправят.
Ниска полустена заобикаляше салона и аз се облегнах на нея, за да погледна към залата с танцуващата тълпа. Или по-скоро, с блъскащата се тълпа. Те се бутаха, въртяха се в кръг, мятаха се един върху друг и се отдръпваха на вълни отново и отново. Изморявах се само като ги гледах. Приклекнах, облегнах се с гръб, за да подпра глава на стената, и затворих очи.
— Защо въобще дойде тази вечер? — каза Розуел някъде отвисоко над мен. Гласът му почти не се чуваше от музиката.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да докарам поне намек за енергичност в отговора си.