Той се наведе към мен и периферията на цилиндъра му засенчи и двама ни.
— Ти си блед и ти е студено и вониш на желязо. — Гласът му беше напрегнат, сякаш думите му засядаха между зъбите. — Не се преструвай, че не си заразен и че не те боли. То е в дъха ти и в бялото на очите ти. В кръвта ти.
Стоях там, неспособен да извърна поглед встрани, когато той се наведе още по-близо към мен, стисна ме по-силно за брадичката и прошепна с пресипнал глас:
— Наистина ли трябва нещастник като мен да ти казва, че умираш?
Седма глава
Да умреш млад
Пулсът ми започна да блъска като с чук в цялото ми тяло и протегнах ръка напред, за да се подпра на нещо. Стените в стаята се впуснаха към мен и после се завъртяха бясно, но се задържах на крака. Просто продължавах да гледам китариста и да се подпирам на стената. Не исках да направя нещо, което да му покаже, че може би е прав. Умирах? Идеята беше толкова невероятна, че още не можех да я обхвана. Може и да бях болен, но чак да умирах? Дълбоко в себе си обаче знаех, че в думите му имаше истина. Спомних си всички пъти, в които бях реагирал зле на пътуване с кола или на металните плотове в лабораториите в училище, как всеки път беше малко по-зле от предишния. А ако трябваше да се върнем към основните факти, всъщност изобщо не се предполагаше да съм жив. При обичайните обстоятелства в този град щях да съм погребан много, много отдавна в земята, също като Натали Стюарт. Не. Не като Натали — като нещото, което бяха погребали под нейното име.
Въздухът внезапно беше станал много студен и аз треперех. Мъжът се беше прегърбил над мен и се усмихваше — почти мило, — а носът му беше неприятно близо до моя.
— Мога да променя живота ти — прошепна той. — Ела с мен тази нощ и ще те спася.
На сцената „Концертина“ свиреха песен, наречена „Убий всички страхливци“, а и никой не беше спасил Килан Кори. Нямаше никакво значение, че т.нар. правосъдие на обществото беше просто обикновено, брутално убийство с различно име или че той е бил напълно безвреден. Не можеше да се разхождаш наоколо и да те свързват със странници. Ако го правиш, можеш да увиснеш на някое дърво.
Хванах китката на мъжа и я извих. Очите му бяха просто тъмни сенчести дупки, но внезапно се възпламениха яростно и злостно под периферията на шапката му. Обърнах се бързо, преди да успее да ме сграбчи отново, и тръгнах с бърза крачка към залата, откъдето бях дошъл.
Сърцето ми биеше силно и паникьосано, докато си проправях път през тълпата към Розуел, който се смееше прекалено високо и ръкомахаше оживено, когато говореше. Струваше ми се, че ако бях до него, той щеше да ме накара да се почувствам почти нормален. Знаех обаче, че този път ще трябва да направя нещо много повече, отколкото само да се престоря, че всичко е наред. Все още чувах гласа на китариста. Той вибрираше в главата ми като тихо ехо. Ти умираш. Когато отидох до билярдните маси, Дрю измъчваше Розуел, като вкарваше топка след топка, започваше нов сет и така отново и отново.
— Е, какво ставаше там? — попита Дани, кимайки в посоката, от която бях дошъл, като се облегна на щеката си.
— Нищо — отвърнах аз и се закашлях леко, за да прочистя гърлото си. — Малко недоразумение.
Дани ме погледна настойчиво. Обикновено можех да разчитам на него да превърне и най-неприятната и странна ситуация в майтап, но сега изобщо не се усмихваше.
— Необичайно място за недоразумения. Какво искаше онзи?
Ти умираш. Ти умираш.
Погледнах, без да искам, към пожарния изход. Вратата беше празна и зеленият знак все още проблясваше над нея, премигвайки от време на време.
Дани ме гледаше втренчено.
Какво наистина искаше мъжът? Искаше да ме заведе някъде или да ми каже нещо, или да ми даде нещо. Каза, че иска да ме спаси и аз исках същото, само че не по средата на „Старлайт“, където всички можеха да ни видят. А и не исках спасителят ми да бъде някой с черни, искрящи очи и жълти зъби. Потръпнах леко от начина, по който Дани ме гледаше — сякаш очакваше да се разкрия.
Тейт се появи и ми спести необходимостта да отговоря на въпроса му. Тя се върна на масите, беше запъхтяна. Лицето й блестеше от пот, а ръкавът на тениската й беше скъсан на рамото от някой от беснеещите по време на изпълненията хлапак. Повдигна се и седна на ниската полустена между салоните, тъкмо когато Алис слезе по стълбището зад нея. Хрумна ми, че може двете да са танцували заедно, въпреки че никога не ги бях виждал дори да разговарят, но Алис мина покрай нея, без да й обърне никакво внимание, и дойде при мен.