— Ей, Маки! Търсех те. Вчера ми се стори леко болнав. Розуел каза, че си се прибрал у дома. Сега по-добре ли си?
Не бях, но просто свих рамене.
— Не беше нищо особено.
Тя ме погледна и прибра косата си зад едното си ухо.
— Исках да те питам нещо — за купона на Стефани утре вечер. Ще дойдеш ли?
Погледнах към нея и се усмихнах. Хареса ми, че се усмихвах.
— Да, защо не.
Вдясно от себе си усещах подсъзнателно очите на Тейт върху лицето си. Искаше ми се да погледна към нея и същевременно да бъда на място, далече оттук.
Алис въздъхна и се облегна на стената, като се доближи толкова до мен, че рамото й се докосваше до моето. На приглушената светлина от лампата над билярдната маса косата й изглеждаше като бронз.
— Е, успя ли да отидеш до сцената? Тази вечер беше истинска лудница. Някакво момче ме бутна в тонколоната — нарочно. Аз не съм някое хардкор говедо, скапаняк! Аз съм момиче!
Тейт се смъкна надолу и ни хвърли отегчен поглед.
— Тогава не ходи сред говедата…
Алис отвори уста, сякаш искаше да каже нещо в отговор, но Тейт просто ни подмина и измъкна щеката на Розуел от ръката му.
Алис въздъхна и когато се обърна към мен, очите й изглеждаха тъжни.
— Леле. Това момиче е в такова отрицание за смъртта на сестра си. Тя просто се държи сякаш нищо не се е случило.
Не отговорих нищо, защото това не беше въпрос, а и случаят не беше такъв. Просто Тейт смяташе, че беше станало нещо съвсем различно от това, в което вярваха всички останали.
Тя се подготвяше за новата игра и подреждаше топките в пластмасовия триъгълник. Внезапно изпитах желание да й се извиня. Да й кажа, че съжалявам, че не бях достатъчно смел да я изслушам и че я оставих да се изправи сама пред целия клас, когато аз трябваше да съм на нейното място.
Алис се наведе към мен, докато гледаше как Тейт маха триъгълника.
— Е, знаеш ли каква е историята със семейството й? Все пак тя би трябвало сега да си е у дома, да тъгува, да утешава родителите си или нещо такова, нали?
Свих рамене. Близнаците се мотаеха с Тейт от прогимназията, но всъщност човек не можеше да се доближи до нея и да я опознае, ако тя сама не го поискаше.
— Ей, Маки, ще поиграеш ли? — подвикна ми Дрю и кимна към масата.
Поклатих глава. Той сви рамене и подаде щеката на Дани, който натърка върха й с креда и разби топките. Ударът беше добър, но нито една топка не влезе в някой от джобовете.
Тейт ми се усмихна лукаво, но нещо в погледа й ми подсказа, че май си представя как ще изглеждам с щека, забита в гърдите.
— Само за да няма недоразумения, гарантирам ти, че ако се навиеш, ще те разбия на пух и прах — каза тя.
Кимнах, но в главата ми един тих гласец не спираше да шепти. Няма да ти се наложи. И без това умирам.
За секунда просто се гледахме един друг. После, без предупреждение, тя бутна щеката си в ръцете на Дрю и закрачи към мен с много апокалиптично изражение. Алис сигурно също бе забелязала погледа й, защото се отдръпна рязко встрани.
Тейт спря на сантиметри от мен и се втренчи в лицето ми.
— Добре. Стига толкова. Трябва да започнеш да ми говориш.
Исках да прозвуча уверено, но трябваше да погледна над главата й, за да не позволя на гласа си да се разтрепери.
— Няма за какво да говорим.
Тя ме хвана за китката и ме придърпа към себе си.
— Виж, може би не ти пука, но аз няма да седя и да се преструвам, че всичко това е нормално!
— Тейт, не знам за какво говориш.
Тя поклати глава и извърна поглед.
— Ти ми повярва днес. Повярва ми и се уплаши, а сега се държиш като страхливец и не смееш да излезеш и да го кажеш. — Стоеше пред мен, с отпуснати рамене и сведени надолу очи, но пръстите й стискаха силно китката ми. — Защо просто не го кажеш?
Гледах я със зяпнала уста. Беше стиснала зъби, но знаех, че без съмнение тя не беше дори наполовина толкова бясна, колкото бях аз.
Не е нужно да ми казваш какво да правя. Това трябваше да й кажа. Не бъди толкова дразнещо самодоволна, сякаш само ти си единствената права в този град, защото си нямаш и представа какво е да бъдеш като мен. Хора бяха пребивани до смърт, защото бяха като мен. Хора разбираха съвсем отблизо какво означава да си линчуван, защото бяха като мен. Бях обречен да живея извън обществото, завинаги, без шанс за нормален живот, без да мога намеря своето място, да се впиша някъде. Ако се докоснех до гюлетата и щангите във физкултурния салон, отивах право в спешното, ако хапнех нещо от консерва, това автоматично означаваше хранително натравяне. О, и между другото, май има голяма вероятност да умирам в момента, така че всичко е просто страхотно.