Това трябваше да й кажа, но не го направих. Просто я погледнах и когато тя също не каза нищо повече, издърпах ръката си. Алис стоеше до стената и ни зяпаше с втренчен поглед. Исках да й кажа, че съжалявам за прекъсването, че животът ми обикновено не е толкова странен, но гърлото ми се беше свило и знаех, че от него нямаше да излязат никакви думи. Просто си тръгнах от залата с билярда и се смесих с тълпата, за да намеря Розуел.
Той стоеше до бара със Стефани и Джена. Сграбчих го за яката на якето и го издърпах от тях. Когато той не се отскубна от мен, нито ме попита защо се държа като лунатик, благодарих на Бога, че го има, и двамата се запътихме към вратата.
Бягството ми не беше съвсем чисто. Трябваше да бъде скоростно, решително напускане, но не бях чак толкова твърд. Погледнах назад — само веднъж. Но беше достатъчно. Тейт стоеше в салона, където я бях оставил, с билярдната щека в ръка и с най-нараненото изражение на лицето, което някога бях виждал в човешко същество.
Осма глава
Кой се нуждае от спасяване
Когато Розуел ме остави пред нас, се забавих на стъпалата и изчаках, докато светлините на стоповете му се скриха зад ъгъла. После седнах на бордюра и отпуснах глава на коленете си. Въздухът беше студен и аз просто си стоях там, дишах дълбоко и слушах дъжда.
Сърцето ми биеше много силно, а погледът, който Тейт ми хвърли накрая, ме разяждаше като дълбока, прясна рана в гърдите ми. След известно време се надигнах и се затътрих към къщи. Опитах се да закача суичъра си на закачалката. Той падна, но го оставих на земята, защото навеждането ми се стори прекалено голямо усилие. По стълбището към втория етаж ми се наложи да спра, за да си почина. Тъмнината ме караше да се чувствам самотен, но това ми беше познато и аз се строполих в леглото, без да отмятам завивките или да събувам обувките си. Не бях имал толкова лоши сънища от много време.
Сънувах, че бях сам, изоставен, а листата блъскаха по прозореца. Завесите плющяха от острия, сух вятър. Ставите ме боляха и дори полузаспал осъзнавах как бие сърцето ми — препуска, изостава, прекъсва. Бавно, бавно, бързо. Нищо.
Сънувах Килан Кори. Сънувах, че тълпата от Гентри разбива вратата на малкия му апартамент и го извлича на улицата. Образът беше неясен и размит, сякаш гледах сцената в мелницата от стария черно-бял „Франкенщайн“. Хората от града носеха факли в ръце. Сънувах очертанията на тялото му, висящо от дъба в края на „Хийт роуд“.
На сутринта станах късно, но въпреки това се чувствах уморен и изтощен.
Домъкнах се до банята и влязох под душа. След като стоях под водата петнайсет минути, без да се пресегна за сапуна и да си помръдна ръцете, се докопах до една кърпа, избърсах се, облякох се криво-ляво и слязох на долния етаж. В кухнята майка ми трополеше нещо с един меден таван на печката. От този звук изпитах огромно желание съзнанието ми да излезе извън черепа и тялото ми да остане просто празна, куха обвивка, докато аз се рея някъде свободно сред космическата тишина.
Наблюдавах я как отвори чекмеджето и се зарови да търси шпатула. Косата й беше красива и руса, няколко кичура бяха избягали от конската й опашка. Изражението на лицето й беше обичайното — спокойно, търпеливо. Напълно неразгадаемо.
— Закуси ли вече? — попита тя, като ме погледна през рамо. — Ще направя пържени картофи.
Поклатих глава и тя въздъхна.
— Добре, няма да те насилвам, но хапни нещо.
Взех една от кутиите със зърнени закуски и започнах да ям направо от нея, без да си сипвам в купа, да слагам мляко или нещо друго. Майка ми повдигна възмутено вежди, но не каза нищо.
Навън беше сиво и дъждовно, но в сегашното ми състояние дори и тази светлина ми се струваше неприлично ярка, както навлизаше свободно през прозорците, истинска светлинна бомба. Сухите есенни листа се въртяха и носеха из въздуха, искрящи от капките неспирен дъжд по тях.
Седях на масата и похапвах ядките на малки шепи. Исках да отпусна главата си или да попитам колко е часът, но не можех да измисля как да формулирам въпроса. Усещах костите в тялото си много крехки, сякаш всеки момент щяха да се изпочупят от само себе си.