— Къде е Ема? — попитах аз, взирайки се в отворената кутия пред себе си. Отвътре тя беше тъмна.
— Обясни ми нещо за някакъв лабораторен проект. Отиде в кампуса на колежа да се срещне с приятелка. Джанет, мисля.
— Джанис.
— Май така беше. — Мама се обърна и ме погледна. — Сигурен ли си, че си добре? Тази сутрин си много блед.
Кимнах отново и затворих капака на кутията от закуската. Когато отпуснех клепачи, все още чувах дрезгавия глас на китариста. Ти умираш. Ти умираш.
— Мамо — казах внезапно, напълно отчаян и изтощен. — Мислила ли си някога какво става с взетите деца?
Тя спря да бели картофите.
— Какво имаш предвид?
— Малките деца. Искам да кажа… след като ги подменят с… хора като мен, сигурно има някаква причина, нали? Не може просто да е това. Отвеждат ги някъде.
— Със сигурност не на някое хубаво и добро място.
Гласът й звучеше толкова спокойно, но и така решително, че не се въздържах и попитах:
— Казваш го, защото знаеш, че съм дошъл от някое наистина лошо място, така ли? Заради това, което съм?
— Не, знам го, защото се случи и на мен.
Седях на масата и се чувствах все по-отпаднал и глупав.
— Как така се е случило и на теб?
Очите на мама бяха странни, винаги широко отворени, прекалено ясни. Можеха да заблудят всекиго, караха хората да мислят, че тя няма тайни, а това далеч не беше така. Но този път погледна встрани, преди да отговори на въпроса ми, и знаех, че казва истината.
— Взеха и мен, това е всичко. Не е нещо особено вълнуващо или бляскаво. Някаква сензация. Просто така се случи. Това е.
— Но сега си тук — тук в Гентри, и имаш напълно нормален живот. А и, какво… Взеха те къде?
— Темата не е особено подходяща за разговор — каза тя рязко. — Знаеш, че не искам на масата да се говори за грозни и неприлични неща. Не желая да го споменаваш друг път.
После се зае с лука и започна да го реже на малки кубчета, мърморейки си тихичко нещо. Затворих очи. Информацията беше странна, опасна и напълно неочаквана за мен. Нямах никаква представа какво да правя с нея.
Баща ми влезе в кухнята, абсолютно неосъзнаващ неловкото мълчание, възцарило се между нас двамата. Плесна ме по рамото и аз се опитах да не трепна.
— Е, Малкълм, някакви големи планове за този ден?
— Той не се чувства добре — каза мама, с гръб към него. Наведе се над лука, докато го кълцаше на все по-малки кубчета. И по-малки. Направо микроскопични.
Баща ми се наведе да ме погледне в лицето.
— Така ли е?
Кимнах, но не казах нищо. Допреди малко не се чувствах добре, но през последните две минути ми беше станало много, много по-зле.
Мама си мънкаше отново, но този път по-силно. Беше ни обърнала гръб и на двамата, кълцаше бясно и ножът се спускаше и вдигаше, спускаше и вдигаше. После тя изохка. Миризмата на кръв се разнесе из стаята, а тя пресече кухнята, за да отиде до мивката и да постави пръста си под течащата вода.
Запуших си носа и закрих уста с ръка, докато подът на стаята се надигна и се олюля като вълна. Без да каже и дума, баща ми притича до шкафа над хладилника и извади кутията за първа помощ. Двамата стояха един срещу друг, после тя му протегна мълчаливо ръката си. Татко подсуши дланта й със салфетка и сложи внимателно лепенка върху порязаното. Тя винаги се порязваше или се блъскаше в стените, или си изкълчваше глезените. Никога не бях чул да е имала някакви инциденти на работа по време на операция, но у дома постоянно се блъскаше в разни неща, сякаш беше забравила къде стоят и че те заемат пространство в света, в който живееше и тя.
Когато превърза пръста й, татко се отдръпна назад и пусна ръката й. На печката картофите бяха започнали да цвърчат и миришеха на леко изгоряло.
— Благодаря ти — каза тя.
Той я целуна по челото и излезе от стаята. Мама просто остана така до мивката, загледана през прозореца. След секунда се сепна и изключи котлона.
Закрих лицето си с ръка и си поех дъх. Мирисът на кръв пълзеше бавно и изпълваше кухнята. Тъпа, пулсираща болка се появяваше и изчезваше зад лявото ми око.
— Мисля, че ще си легна отново.
Щом се прибрах в стаята, си свалих тениската и спуснах транспарантите. Легнах с лице към стената и придърпах завивките над главата си.