Събудих се с ужасна болка в цялото си тяло. Беше тъмно, телефонът ми жужеше на нощната масичка и аз се завъртях в леглото. В мрака можех да различа само формите на бас китарата си, на усилвателя и на някои от другите мебели. Исках да спя още. Телефонът обаче не спираше да вибрира. Най-накрая се протегнах към него.
— Да?
— Леле. Не звучиш много ентусиазирано. — Беше Розуел.
— Съжалявам. Спях.
— И така, Стефани ще прави тази вечер купон, може би ще има още един у Мейсън. Искаш ли да мина да те взема?
Завъртях се по гръб и затворих очи.
— Не мисля.
Розуел въздъхна.
— Хайде, не искаш да пропуснеш това. В такива вечери момичетата се обличат и се държат като курви. Ще вземем и близнаците, ще се поотъркаме малко в готини мацки. Социален живот, нали знаеш? Имам чувството, че Алис ще се оглежда специално за теб.
Потърках клепачите си.
— Виж, не искам да ти развалям настроението. Господи, колко е часът?
— Почти девет.
От другата страна се чу как се отвори врата и Розуел изпъшка. Майка му обясняваше сърдито, че някой трябва да нахрани кучето и по-добре това да е той. Розуел отвърна нещо, но беше прекалено завалено и после чух как тя се разсмя някъде отдалече.
Малко по малко започнах да си спомням, че рано сутринта бях имал наистина ужасен разговор с майка си. Всичко обаче ми беше като някакъв ужасен сън и все още не можех да сглобя парченцата заедно.
После чух отново Розуел.
— Добре ли си?
— Да, напълно. Просто не ми се излиза точно сега. Не и тази вечер.
След като затворих, захлупих възглавницата върху главата си и тъкмо започнах наново да се отнасям в състоянието на блажена забрава, когато телефонът пак звънна.
Този път първо погледнах кой ме търси, но беше непознат номер. Все пак вдигнах, защото реших, че може да е някой от училище, съученик, който иска да пита за домашно или нещо друго, също толкова невероятно. Всъщност си мислех, без да си го признавам, че може да е Алис.
Дори да се бях затруднил да разпозная веднага гласа на Тейт, липсата на нормалните встъпителни думи и поздрави щеше да ми подскаже веднага кой ме търси.
— Маки — каза тя. — Трябва да ме изслушаш.
Поех си дълбоко дъх и се претърколих в леглото.
— Откъде ми имаш номера.
— Ако не си искал да ти се обаждам, да беше казал на Дани да не ми го дава. Сега, къде можем да се срещнем, защото наистина трябва да говоря с теб.
— Не мога — казах аз.
— Да, можеш. Добре де… Ще дойда до вас. Вкъщи ли си? Ще бъда пред вас до десет минути, така че по-добре да си там.
— Не! Няма да съм тук. Ще ходя на онзи купон с Розуел и тъкмо тръгвах.
— Купон… — повтори тя.
Гласът й прозвуча студено и внезапно си представих лицето й — странната комбинация от безсилие и болка. За частица от секундата имах нещо като видение как докосвам лицето й, как прокарвам нежно пръст по бузата й, за да я накарам да спре да изглежда толкова тъжна, но образът се разби на парченца като строшено огледало, когато тя каза:
— Нещо е отвратително сбъркано и ти го знаеш, но въпреки това ще ходиш на купон? Ти си невероятен.
— Не знам нищо, разбра ли? Ще затварям.
— Маки, ти си такъв…
— Чао — казах аз и затворих.
После се обадих на Розуел.
Той вдигна още на първото позвъняване с обичайния си жизнерадостен и бодър глас.
— Какво става? Да не се обаждаш да ми пожелаеш късмет в похода ми за спасяване на Стефани от тиранията на дрехите?
— Може ли все пак да дойда с теб?
— Да, става. Но няма да ми правиш компания и в битката ми с дрехите на моята бъдеща мацка, нали? Това си е работа за един мъж, двама ще бъдат много.
Засмях се и с облекчение установих, че смехът ми звучеше почти нормално.
Розуел продължи да се прави на интересен.
— Е, помниш ли, че преди петнайсет минути ти звъннах? И че по време на разговора те попитах дали ще дойдеш с мен на купона, където ще имаш възможност да промениш химическия баланс на организма си с помощта на вредни вещества и евентуално да оскверниш тялото на Алис, но ти каза не? Нали си го спомняш?
Закашлях се леко.
— Да, но промених мнението си.
Той мълча известно време на телефона. После каза:
— Много се радвам, че ще дойдеш, но, човече… Звучиш ужасно. Добре ли се чувстваш?